Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Озовах се пред останките от „Крокодилската опашка“ и си спомних думите на Мерит: „Може да съм само покривало на твоята самота, когато не съм протритата ти постеля.“ Спомних си също за малкия Тот, който — без аз да знам — е бил мой син, виждах пред себе си нежните му бузи и тънките момчешки крачка и усещах как ме прегръща и се притиска до бузите ми. С лютивата миризма на дим в ноздрите аз пристъпвах в прахта на пристанището и пред погледа ми продължаваха да се мяркат прободеното тяло на Мерит, окървавеният нос и мекият кичур на малкия Тот. Виждайки в представите си всичко това, аз реших, че смъртта на фараон Ехнатон беше много лека. Разсъждавах, че на света няма нищо по-страшно и по-опасно от приумиците на фараоните, защото те сеят кръв и смърт и са благодатни единствено за крокодилите. С такива мисли в главата се лутах из пустото пристанище, а в далечината откъм храма до ушите ми достигаха приглушените възторжени викове на тълпата, която приветствуваше фараон Тутанхамон и си въобразяваше, че този смахнат хлапак, мечтаещ единствено за хубава гробница, ще премахне неправдата и ще възстанови спокойствието и благоденствието в Кеми.

Продължих да се лутам накъдето ме отведяха нозете, осъзнавайки, че отново съм сам, че моята кръв бе изтекла от Тот и нямаше да се върне. Не се надявах на безсмъртие или вечен живот — смъртта ми се струваше като отморяващ сън, като топлината на мангал в студена нощ. Богът на фараон Ехнатон ми бе отнел всяка надежда и радост. Знаех, че всички богове обитават тъмни пещери, от които път назад няма. Фараон Ехнатон бе поел смъртта от ръката ми, ала това не ме овъзмездяваше с нищо — заедно със смъртта в сърцето му се бе вляла великодушна забрава. Аз обаче живеех и не можех да забравя. Затуй ожесточението глождеше сърцето ми като разяждаща луга. Ожесточение изпитвах към всички хора, към тълпата, която като стадо говеда мучеше пред храма още по-оглупяла и по-безразсъдна отпреди, без да се поучи от теглилата си.

В порутеното пристанище цареше грозно мъртвило, ала от купчината празни кошове се отдели човешка сянка и запълзя на ръце и колене към мен. Беше дребен измършавял мъж, чиито крайници още през детството му се бяха изкривили от недояждане. С почернял език навлажни устните си, изгледа ме с настървен поглед и рече:

— Ти не си ли Синухе, царският лекар, дето превързваше раните на бедните в името на Атон? — Разсмя се с дрезгав глас, стана от земята и като ме сочеше с пръст, продължи: — Не си ли оня Синухе, дето раздаваше хляб на народа и казваше: „Това е хляб на Атон, вземайте и яжте в негова прослава!“ Ако това си ти, дай ми в името на всички подземни богове къшей хляб, че вече дни наред се крия от погледа на стражите и не смея дори до реката да сляза и да се напия. В името на всички подземни богове, дай ми къшей хляб, че слюнката ми пресъхна и стомахът ми зеленясва.

Аз обаче нямах хляб да му дам, нито пък той очакваше да получи — беше дошъл да ме охули заради собствената си несрета и каза:

— Имах си къщица — сиромашка къщица, вмирисана на развалена риба, ала беше моя. Имах жена — грозна, изнурена и измършавяла, ала беше моя жена. Имах деца и макар да гладуваха пред очите ми, те бяха мои деца. Къде е сега къщицата ми, къде е жена ми, къде са децата ми? Твоят бог, Синухе, ги отнесе. Атон, рушителят и опустошителят на всичко, ми ги отне, остана ми само калта по ръцете и скоро ще пукна, без да ми е жал.

Той седна на земята пред мен, отпусна пестници върху подутия си корем, зарея поглед в далечината и ми прошепна: