Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Ама нали разбираш, луда главо Синухе, че не ти се карам за лошо, а само те поучавам. Скътала съм шепа зърно и сегичка ще го стрия да ти сваря вкусна каша, а от суха тръстика ще ти стъкмя легло в развалините. Полека-лека можеш да подновиш приемането на болни и ще свързваме двата края. Но това да не ти е грижа, защото аз ходя да пера по къщите на заможните, където има много окървавени дрехи, та мога да изкарвам нещо допълнително. Мисля, че от публичния дом, дето са настанени войниците, ще мога да изпросвам по някоя паница бира, за да разведряваш сърцето си. Само недей да плачеш тъй горчиво, синко Синухе, защото плачът нищо няма да оправи. Момчетата са си момчета, те трябва да се налудуват, да страдат от белите си и да съсипват сърцата на майките и жените си. Това не може да се промени — тъй е било и тъй ще бъде. И все пак не ми се ще да вкарваш нови богове в тази къща, защото, ако продължиш да го правиш, боя се, че в Тива няма да остане камък върху камък. Послушай ме, нищо че съм стара, проста жена и не ми е работа да съветвам един учен човек. Макар че Мерит ми беше по-свидна от родна дъщеря, доколкото мога да преценя това, след като съм грозна, ненавиждам мъжете и си нямам мои деца, та макар Мерит да ми беше по-свидна от родна дъщеря, трябва да ти кажа, че тя не беше единствената жена на света — има и други, с които сърцето ти може да се весели, стига да престанеш с цивренето си, да се успокоиш и да оставиш времето да тече. Да, Синухе, времето е най-добрият лек, то като пясък ще засипе мъката ти и ще видиш, че на света има и други жени. С тях също можеш да задоволиш мерака си, ще се успокоиш и пак ще напълнееш, щом за мъжете тази работа е най-важната. Колко си ми излинял, господарю Синухе, и бузите ти тъй са хлътнали, че не мога да те позная. Ала аз ще ти сваря вкусна каша, от млади тръстикови филизи ще ти направя пюре, а и бира ще ти изпрося, само недей да плачеш.

Думите й ме накараха да се засрамя от сълзите си, успокоих се и й рекох:

— Не съм дошъл да те тормозя, скъпа Мути. След малко ще си тръгна и сигурно дълго време няма да се връщам, ако изобщо се завърна. Преди да замина, исках да видя къщата, в която поживях честито, исках да погаля грапавия ствол на сикомората и да докосна каменния праг, по който са стъпвали Мерит и малкият Тот. Не се притеснявай заради мен, Мути, не мога да хапна от зърното ти, като знам какъв недоимък цари в Тива. Ще гледам да ти изпратя малко сребро, за да изкараш, докато ме няма. А за думите ти, Мути, аз те благославям като родна майка. Добра жена си ти, макар понякога с приказките си да жилиш като оса.

Мути почна да хълца, забърса нос с грубоватата си ръка и не ме пусна да си тръгна. Стъкна огън, сготви ми храна от сиромашките си запаси и за да не я обидя, трябваше насила да ям, макар че всяка хапка ми засядаше на гърлото. Поклащайки глава, тя ме гледаше и нареждаше:

— Яж, Синухе, яж, луда главо, макар че зърното ми е мухлясало и гозбата ми май не я бива. Не знам какво ми става днес, че едва стъкнах огъня и хлябът ми е съвсем пепеляв. Но ти яж, Синухе, защото хубавото ядене лекува всяка мъка, дава сила и окуражава сърцето. Когато човек е плакал много и се чувствува осиротял, няма нищо по-добро от хубавата храна. Ти сигурно пак поемаш на път и ще пъхаш глупавата си глава във всички примки и клопки, на които се натъкваш, ала какво да се прави — аз не мога да те спра. Затуй яж, Синухе, да заякнеш и да се върнеш. Ще те чакам предано и пак ще благославям деня, в който се върнеш, господарю. За мен не бери грижа, ако среброто ти, както предполагам, е кът. Нали превърна цялото си богатство в хляб за бедните и робите, а те, наместо да ти благодарят, се подиграваха на глупостта ти. За мен не се тревожи — макар да съм стара и да куцам от раните си, аз съм доста жилава и ще си изкарвам насъщния с пране и печене на хляб, докато в Тива има хляб. Важното е ти да се върнеш, господарю.

Останах сред развалините на някогашната медникарска къща до смрачаване и накладеният от Мути малък огън сиротно светеше в саждивата тъмнина. И все пак това място беше единственият дом, който имах на света. Затуй галех грапавия ствол на сикомората, умислен, че навярно никога нямаше да се върна, галех изтъркания каменен праг на дома си, умислен, че сигурно никога нямаше да се върна, докосвах мазолестата майчинска ръка на Мути, умислен, че най-добре би било да не се завръщам, щом вечно носех само скръб и нещастие на ония, които ме обичат. По-добре щеше да бъде, ако живея и умра самотен, както самотен бях прекосил реката в насмолената тръстикова лодка през нощта след моето раждане.