Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Синухе, може пък играта ни да не е била безсмислена? Макар че ще умра, макар че другарите ми измряха, възможно е все пак да останем в паметта на народа. Може би споменът за нас ще се запази в сърцата на ония, дето се блъскат и ги налагат с тояги. Ще ни помнят дори тогава, когато твоят Атон отдавна бъде забравен и прокълнатото име на твоя фараон бъде изличено от всички надписи. Може би смътният спомен за нас ще остане сред народа, децата ще всмукват известното за нас още с тръпчивото мляко на майките си и ще се поучават от грешките ни. Тогава с раждането си ще знаят онова, което ние научихме. Ще знаят, че от човек до човек няма разлика, че кожата на богатия и високопоставения лесно се сцепва, щом я разпориш с нож, и че кръвта си е кръв, все едно дали изтича от сърцето на гладния или на преситения. Ще знаят, че робите и сиромасите не бива да се осланят на фараони или царски лекари, на закони или обещания от високопоставени, а само на силата на юмруците си и че трябва сами да си съставят законите. Който не е с тях, той е против тях и тук няма място за пощада или за различие между хората. В сърцето си ти, Синухе, сам установяваш, че не беше с нас. Затуй ти беше против нас, въпреки че ни раздаваше хляб и ни оплиташе с приказките си за фараонския Атон. Всички богове са еднакви, всички фараони са еднакви и всички високопоставени са еднакви, макар че не го признават. Това го казвам аз, Мети, изкормвачът на риба, и няма да се разкайвам за думите си, защото скоро ще умра, ще хвърлят трупа ми в реката и вече няма да ме има. Но нещо от мен ще остане да броди по земята, ще ме откриваш в неспокойствието на робските сърца, в тлеещата искра на робските очи и в тръпчивостта на млякото, с което посталите майки ще закърмят клетите си деца. Аз, Мети, изкормвачът на риба, ще заквасвам всичко, докато се закваси и бъде омесено последното велико тесто.

По думите и очите му разбрах, че несретата и страхът бяха помрачили разсъдъка му. Той протегна покритите си с белези ръце към коленете ми, хвана ме и продължи шепнешком:

— Ти, Синухе, дето си учил много и знаеш да четеш и пишеш, сигурно смяташ, че един изкормвач на риба не може да мисли. Но дори мисленето да е сложно и да създава големи главоболия, аз денонощия наред имах време да умувам, докато дъвчех трева и смучех солените пръчки на кошовете за риба. Затуй сега знам къде ни беше грешката и защо трябваше да умрем. Бяхме се добрали до властта, имахме и земя, ала не съумяхме да приложим властта си. Задоволявахме се да грабим, да се спречкваме за плячката и да се напиваме, та всеки да извлече за себе си най-голяма полза от властта. Ядяхме и пиехме до пресищане, вместо да убиваме, да убиваме и пак да убиваме, докато избием всички, които не бяха с нас. Но в нищетата си ние не се научихме да убиваме, гладът и сиромашията ни караха да зачитаме прекалено много човешкия живот. Едва оня коткар Пепитамон и черният Ейе ни показаха как се убива, като ни избиха до крак. Този урок дойде много късно, за да се възползуваме от него, но докато се криех в празните тръстикови кошове, сънувах много сънища за убиването. Тях ще ги завещая на бъдните поколения и като умра, те ще се промъкват нощем в съня на робите и сиромасите и ще ги стряскат дълго след смъртта ми.

Той впери в мен трескавите си очи и впи ръце в коленете ми. Тогава се отпуснах в прахта пред него, вдигнах ръце и казах:

— Изкормвачо на риба, виждам, че под дрипите си криеш нож. Убий ме, ако ме смяташ за виновен! Убий ме, Мети, защото ми дотегна да сънувам и вече нищо не ме радва! Убий ме, ако от това на душата ти ще стане по-леко! Друго за тебе вече не мога да сторя.

От пояса си Мети измъкна нож за кормене на риба, опита го върху издрасканата си длан, загледа ме и очите му помръкнаха, заплака, захвърли ножа и каза:

— Сега разбирам, че убиването е безполезно, с него нищо не се постига, защото ножът пробожда слепешката и виновния, и невинния. Не, Синухе, забрави думите ми и ми прости злобата. Замахвайки с ножа си срещу някого, човек го забива в своя брат. Ние, сиромасите и робите, като че ли го бяхме прозрели и затуй не умеехме да убиваме. Ето защо в крайна сметка, изглежда, победихме ние, а не ония, дето ни убиваха — те загубиха и в клането затриха себе си. Братко Синухе, може би ще настъпи ден, когато човек за човека ще бъде брат и няма да го погубва. Нека дотогава плачът ми остане като завет за моите братя. Нека плачът на Мети, изкормвача на риба, се промъква след смъртта ми в съня на сиромасите и робите. Нека с плача ми майките приспиват недохранените си рожби. Нека плачът ми непрестанно прихълцва в трясъка на мелничните камъни, та всеки, който го долови в сърцето си, да подири своите братя наоколо.

С грубите си ръце той ме потупа по бузите, горещите му сълзи капеха по ръцете ми и неприятната му миризма на изкормвач изпълваше ноздрите ми, когато добави: