Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Тръгвай, братко Синухе, че да не те спипат стражите и да не пострадаш заради мен. Тръгвай, но дано плачът ми те следва на всяка крачка, докато очите ти се отворят да видиш всичко, което виждам аз сега, и накрая сълзите ми ти станат по-скъпи от бисери и драгоценни камъни. В този миг аз вече не плача сам — чрез мен плаче родът на поробените и пребиваните от всички времена. Моите сълзи са сълзите на милионите, които състаряват света и го сбръчкват. Водата, дето тече в реката, това са сълзите на живелите преди нас, а водата, дето вали по чуждите земи, това са сълзите на идващите подир нас. След като знаеш това, ти вече няма да бъдеш самотен, Синухе.

Той се свлече на земята, сгърчените му пръсти потънаха в прахта на кея и сълзите му се затъркаляха в нея като сиви бисери. Не можах да проумея думите му, макар че бях готов да умра от ръката му. Затуй се отдалечих и изтрих в наметката ръцете си, измокрени от неговите сълзи, ала в ноздрите си продължавах да усещам неприятната му миризма. Понесен от краката си, постепенно го забравих. Ожесточението разяждаше сърцето ми като луга, защото смятах собствената си скръб и самота за по-големи от скръбта и самотата на всеки друг. Така краката ми ме поведоха към развалините на някогашната медникарска къща. Срещах наплашени деца, които при появата ми се скриваха, а жените, които търсеха из пепелищата съдините си, забулваха лицата си, щом ме видеха.

Някогашната медникарска къща беше изгоряла и глинените й стени стърчаха опушени, езерцето в градината беше пресъхнало, клоните на сикомората бяха почернели и обезлистени. Но сред развалините някой бе построил навес, под който видях делва с вода. Накуцвайки, насреща ми се зададе Мути със сплъстени посивели коси. Помислих, че виждам призрака й и се уплаших, но тя ми се поклони с разтреперани колене и подигравателно каза:

— Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи!

Повече не можа да каже нищо, защото мъка стегна гърлото й, тя седна на земята и скри лице в ръцете си, за да не ме гледа. Роговете бяха нанесли много рани по мършавото й тяло и кракът й беше изкълчен. Въпреки несъгласието й аз прегледах раните, но те вече бяха заздравели и моята помощ беше излишна.

— Къде е Каптах? — запитах я.

— Каптах е мъртъв — отвърна тя. — Казват, че робите го убили, като видели, че им е изменил и пои хората на Пепитамон с вино.

Не повярвах на думите й, защото бях убеден, че Каптах не можеше да умре и щеше да оживее, каквото и да се случи. Неверието ми я разгневи и тя каза:

— Сигурно ти е лесно да се смееш сега, Синухе, след като успя докрай да наложиш волята си и видя твоя Атон да тържествува. Вие мъжете сте еднакви и от вас тръгва всяко зло на земята, защото никога не дораствате, ами си оставате момчетии, замеряте се с камъни, трепете се с тояги, разбивате си носовете и най ви бива да носите скръб на ония, дето ви обичат и ви желаят доброто. Мигар аз не съм ти желала винаги доброто, Синухе, а каква ми беше наградата? Окуцял крак, рани от роговете и шепа мухлясало зърно за кашата ми. Не ми е жал за мен, ами за Мерит, че беше прекалено добра към теб, а ти като мъж не го заслужаваше. Насила докара смъртта й, все едно че сам прободе сърцето й. Сълзи не ми останаха и от плач по малкия Тот, че ми беше като роден син, печах му меденки и доколкото можех, опитвах се с топлота да потисна буйния му мъжки нрав. Ала теб всичко това малко те засяга — пристигаш предоволен при мен, че си пропилял богатството си, съсипан и с ошмулено лице, за да те нахраня и да се настаниш под навеса, дето го построих с толкоз усилия. Обзалагам се на каквото и да е, че няма и да мръкне и ще захленчиш за бира, а утре ще ме налагаш с тоягата, загдето не ти прислужвам достатъчно чевръсто. Ще ме караш да се блъскам, а ти ще мързелуваш, защото такъв е мъжкият нрав и това никак не ме учудва. Мисля, че вече съм свикнала с всичко и няма да ме изненадаш, каквото и да измислиш още.

Така ми говореше и ме укоряваше, без да обмисля думите си, докато мърморенето й съвсем ме умили — спомних си за майка ми Кипа, спомних си за Мерит, сърцето ми се изпълни с неизразима горест и от очите ми потекоха сълзи. Щом ги видя, тя се обърка и каза: