Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Тя беше своенравна както в безпощадността, така и в лечението си. Най-здравите и най-яките невинаги се преборваха с нея, а мнозина тъкмо сред най-слабите и изнемощелите оздравяваха, сякаш у тях болестта не намираше достатъчно храна, за да укрепне и да ги умори. Затуй накрая при церенето на чумави почнах да им източвам колкото се може повече кръв, за да ги изтощя, и изобщо не им давах да ядат, докато боледуваха. По този начин спасих много заболели, ала не по-малко издъхнаха в ръцете ми, така че не знам дали този начин на лечение беше правилен. Все някак трябваше да се грижа за болните, за да поддържам вярата им в моето умение, защото пациентът, който губи вяра в оздравяването и в умението на лекаря, умира още по-неизбежно, отколкото оня, който има доверие в лекаря. Моят начин за лекуване на чумави все пак беше по-добър от много други, понеже на болните излизаше по-евтино.

Чрез корабите чумата се разпространи в Египет, но там не взе толкоз много жертви, както в Сирия, силата й намаля и оздравелите бяха повече от починалите. С разлива тя изчезна от Египет още същата година, а зимата я помете от Сирия, така че Хоремхеб можеше да събере войската си и да продължи войната. Когато се запролети, той премина с воините си през планините, пристигна в равнината пред Мегидо и разби хетите в голяма битка, след което те го помолиха за мир, защото като забеляза успеха на Хоремхеб, Бурабуриаш отново събра кураж и си спомни за съюза между Египет и Вавилон. Той се опълчи срещу хетите, заповяда на войските си да нахлуят в някогашната страна Митани и прогони хетите от пасищата им в Нахарина. Виждайки, че от опустошената Сирия нямаше да се сдобият с нищо, хетите предложиха на Хоремхеб мир, понеже бяха умни воини и пестеливи хора и заради едната слава не желаеха да излагат на риск бойните си колесници, които им трябваха за усмиряването на Вавилон.

Хоремхеб с голяма радост прие мира, защото войската му бе оредяла, войната бе изтощила Египет и той искаше да се заеме с възстановяването на Сирия, за да раздвижи търговията и да извлича полза от тази страна. Но като условие за мира той настоя хетите да му отстъпят Мегидо, който Азиру бе опасал с непристъпни стени и кули и го бе превърнал в своя столица. Ето защо хетите заловиха Азиру и семейството му и заграбиха несметните богатства, които той бе докарал от цяла Сирия в Мегидо. Като залог за мира и доказателство за добрите си намерения те оковаха Азиру, двамата му сина и съпругата му Кефтиу във вериги и ги изпратиха в стана на Хоремхеб. Предаването на Мегидо протакаха дотогава, докато успяха да го оплячкосат и да отведат на север овчите стада и говедата от страната на аморитите, която според мирното споразумение оставаше под египетска власт. Хоремхеб не ги притесняваше, а напротив — оповести края на войната, уреди угощение и цяла нощ пирува с хетските принцове и военачалници, хвалейки се с подвизите си. Но на другата сутрин в знак на вечния мир, който оттам насетне щеше да зацари между Египет и Хати, той бе решил да екзекутира Азиру и семейството му пред очите на войската си и пред хетските военачалници.

По тази причина нямах желание да участвувам в пиршеството му и в нощния мрак се отправих към шатрата, в която се намираше окованият Азиру. Стражите не посмяха да ме спрат да вляза при него — бях лекар на Хоремхеб, познаваха ме като злобен човек и знаеха, че ако поискам, мога да се нахвърля с дръзки и хапливи думи дори срещу Хоремхеб. А при Азиру отидох, защото той вече нямаше нито един приятел в цяла Сирия. Окованият, който е загубил богатството си и е осъден на позорна смърт, няма вече свои приятели. Понеже знаех, че много обича живота, отидох при него да споделя всичко, което по принуда бях видял, и да го убедя, че не си струва чак толкоз да се живее. Като лекар исках да му кажа, че смъртта е по-лека от болките, скърбите и страданията на живота, че животът прилича на огнен пламък, който опърля, докато смъртта е тъмната вода на забвението. Това исках да му кажа, защото сутринта му предстоеше да умре и знаех, че поради голямата си любов към живота бездруго нямаше да заспи. Ако ли пък не желаеше да ме слуша, смятах да седя при него смълчан, за да не е самотен. Човек като че ли лесно живее без приятели, обаче без приятел му е трудно да умре, особено ако приживе е носил корони и е властвувал над много хора.

В нощния мрак се завтекох към шатрата, където го държаха окован, след като през деня се бях постарал да не ме види. Бях заобикалял шатрата, а когато по недостоен начин го докараха със семейството му в стана на Хоремхеб и войниците оскърбително го замеряха с кал и конски фъшкии, закрих лице с дрехата си. Той беше горд човек и сигурно нямаше желание да видя унижението му, защото помнех бляскавите дни на неговата власт и могъщество. Затуй през деня бях отбягвал шатрата му и едва по тъмно отидох при него. Стражите отдръпнаха копията си и ме пуснаха да вляза, подшушвайки си: