Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— В името на Ваал, Синухе, като умра, принеси в жертва на аморитския Ваал месо и напитки, че иначе ще бродя вечно гладен и жаден в мрака на подземното царство! Стори същото за Кефтиу, която ти някога обичаше, но заради нашето приятелство ми я преотстъпи! Стори го и за синовете ми, за да умра със спокойна съвест и да не ме е грижа за тях! Не искам да упреквам Хоремхеб за решението му. Ако ми беше паднал в ръцете, вероятно щях да постъпя с него и родата му по същия начин. Да ти кажа правата, Синухе, макар че плача, аз се радвам, загдето семейството ми ще умре заедно с мен. Защото в подземното царство непрекъснато щях да се измъчвам при мисълта, че на този свят някой друг прегръща Кефтиу и се докосва до пищното й тяло. Тя има много почитатели и поетите възпяха великолепието й в стихове. По-добре ще е синовете ми също да умрат, понеже бяха родени за царе и още в люлката носеха корони. Затуй не съм склонен да бъдат поробени и да страдат под египетския гнет.

Той отново засмука бирата, позамая се в окаяното си състояние и с разранени пръсти зачегърта калта и мръсотията по тялото си, с които войниците го бяха замеряли. Сетне рече:

— Приятелю Синухе, неправилно ми натякваш, че Сирия заради мен била заприличала на воняща яма с трупове. Единствената ми вина е, че загубих войната и се оставих хетите да ме измамят. Ако бях победил, всички причинени злини щяха да бъдат приписани на Египет и името ми щеше да се величае. Но понеже загубих, всичкото зло се приписва на мен и цяла Сирия проклина името ми.

Силната бира го хвана, с оковани ръце той заскуба посивелите си коси и завика:

— Ох, Сирийо, Сирийо, тъга моя, надежда моя, любов моя! Заради твоите скърби извърших всичко, заради твоята свобода се вдигнах на бунт, а сега ти се отричаш от мен и проклинаш името ми. Ех, прекрасни Библос, ех, процъфтяваща Симира, ех, хитри Сидон, ех, могъща Йопия, защо ме изоставихте всички вие градове, които блестяхте като ярки бисери на короната ми? Прекалено много ви обичам, за да може вероломството ви да ме озлоби. Обичам те, Сирийо, тъкмо затуй, защото си Сирия — коварна, жестока, своенравна и готова за измяна. Племена ще погиват, народи ще се въздигат и пропадат, царства ще се сменят, честта и славата ще изчезват като сянка, но вие останете, запазете се, безстрашни градове, сияйте с белите си стени на морския бряг в подножието на червените планини, сияйте навеки и нека моят прах, понесен от пустинния вятър, ви обгръща!

Докато говореше така, мен ме обзе тъга и забелязах, че той продължаваше да е в плен на въображението си. Не исках да го лиша от него, защото то му беше утехата в нощта преди смъртта. Затуй държах премазаните му ръце, той стисна моите и простенвайки, добави:

— Синухе, не се окайвам нито за смъртта, нито за поражението си, защото само който много рискува, той печели много. А победата и величието на Сирия бяха почти в ръцете ми. Цял живот съм обичал и мразил силно и не мога да си представя живота по друг начин, нито бих желал да го променя. Не съжалявам за нито едно от деянията си, макар че те се сплетоха в яки въжета, стегнаха се около мен и ме доведоха до позорна смърт, след която тялото ми ще бъде хвърлено на чакалите. Но аз, Синухе, винаги съм бил любопитен и в мен, както и във всички сирийци, тече кръвта на търговец. Утре ми предстои да умра и смъртта събужда в мен любопитство. Ще ми се да узная дали мога някак си да я подкупя и да измамя боговете, защото мисълта за отвъдния свят и за вечното бродене като сянка в мрака ми се струва доста зловеща. Ти, Синухе, си събрал в сърцето си мъдростта на всички земи. Посочи ми тогава начин да подкупя смъртта.

Поклатих глава и отговорих:

— Не, Азиру, човек може да подкупва и измамва какво ли не. Може да подкупи любовта и властта, доброто и злото, главата и сърцето си, обаче раждането и смъртта са неподкупни. Все пак тази нощ, когато пламъкът на твоя светилник започва да премигва, ще ти кажа следното: в смъртта няма нищо страшно, Азиру, тя е добра. В сравнение със злото, което става по света, смъртта е най-добрият приятел на човека. Като лекар вече не вярвам твърде много в подземното царство, а като египтянин не вярвам в Западната страна и в съхраняването на тялото. Смъртта оприличавам на дълъг сън, на прохладна нощ след знойния ден. Да, Азиру, животът е гореща пепел, а смъртта — прохладна вода. В смъртта очите ти се затварят и вече не гледат, в смъртта сърцето ти замлъква и престава да ридае, в смъртта ръцете ти се отпускат и вече не жадуват за дела, в смъртта нозете ти се прекършват и вече не ги тегли към безкрайните прашни друми. Това е смъртта, приятелю Азиру, но заради дружбата ни на драго сърце ще пожертвувам за теб и семейството ти много напитки и месо пред аморитския Ваал. Щом те утешава, за теб и за семейството ти ще принеса жертва, подобаваща на царското ти достойнство, макар че в жертви много не вярвам. Но за всеки случай ще го сторя, та да не се наложи да гладуваш и да жадуваш в подземното царство, въпреки че такова царство едва ли има. Азиру се въодушеви от думите ми и отбеляза: