Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Като ще принасяш жертви, гледай да бъдат аморитски овце, защото са по-тлъсти от другите и месото им се топи в устата. Не забравяй и овчите бъбречета, че тях най ги обичам, а ако може, нека виното бъде сидонско, подправено със смирна. Кръвта ми винаги е обичала тежките вина и мазната храна. Бих желал също да ми принесеш в жертва удобно, здраво легло, което да издържа и най-бурния натиск. Не подхожда на царското ми достойнство да се валям като пастирите в тревата, макар че земята не скърца, както скърца и най-здравото легло под тежестта на Кефтиу.

Изреди ми още куп неща, които искаше да му принеса в жертва, и като дете се радваше, че всички тези благини можеше да отнесе със себе си в подземното царство. Но накрая се натъжи, въздъхна дълбоко, подпря пребитата си глава на ръцете си и каза:

— Ако речеш да изпълниш всичките ми желания, Синухе, ти наистина си мой приятел, ала не разбирам защо го вършиш. Нали и на теб съм причинил много злини, както на всеки египтянин. А и хубави думи изрече за смъртта. Възможно е да са верни и смъртта да прилича на дълъг сън, на прохладна вода. Независимо от това сърцето ми се свива, като си спомня за цъфналите ябълкови клонки в страната на аморитите, за блеещите овце и подскачащите агънца по планинските склонове. Сърцето ми се свива най-вече при мисълта за пролетта по нашите земи, за разпукващите се лилии и техния аромат на смола и балсам, защото лилията е царско цвете и отива на телосложението ми. Сърцето ме заболява, като си представя, че никога вече няма да видя страната на аморитите — нито през пролетта, нито през есента, нито в лятната жега, нито в зимния студ. И все пак болката в сърцето ми е сладка при мисълта за родната аморитска земя.

Цяла нощ разговаряхме в затворническата шатра на Азиру и си припомняхме нашите срещи, когато живеех в Симира и двамата бяхме млади и силни. Азиру ми разказваше също разни случки от детството си, но не искам да се впущам в тяхното описване — детството на всички хора е еднакво и спомените за него всекиму са свидни. На разсъмване моите роби ни донесоха сготвената от тях гозба. Стражите не ги възпряха, защото и те получиха своя пай от яденето. Робите ни поднесоха горещо, тлъсто овнешко и сварен в масло булгур, а в чашите наляха силно сидонско вино, подправено със смирна. Накарах ги да измият Азиру от нечистотиите, с които тълпата го бе замеряла, да го срещат и да накъдрят косата му, а брадата му да пристегнат с мрежичка от златни нишки. Понеже хетите го бяха оковали с медни вериги и нямаше как да го преоблека, върху раздраните му дрехи и веригите заметнах царска мантия. По същия начин робите ми нагласиха Кефтиу и двамата му сина, но Хоремхеб бе забранил Азиру да се среща с тях преди екзекуцията.

Когато удари часът и Хоремхеб с дрезгав смях излезе от шатрата си, придружаван от пияните хетски принцове и облегнат на раменете им, аз отидох при него и му рекох:

— Хоремхеб, много услуги съм ти правил, а може би и живота ти спасих, когато край Тир извадих отровна стрела от бедрото ти и те излекувах. Направи ми и ти една услуга и не обричай Азиру на позорна смърт — той все пак е сирийски цар и е воювал храбро. Славата ти само ще порасне, ако му спестиш срама. Хетските ти приятели предостатъчно са го измъчвали и са потрошили костите му, когато са го насилвали да издаде къде е скрил богатствата си.

Думите ми накараха Хоремхеб да помръкне, понеже беше измислил различни хитри начини, за да удължи агонията на Азиру. Всичко вече беше готово, войниците от ранни зори се бяха струпали в подножието на хълма, избран за екзекуцията, и се блъскаха да заемат най-удобните места за наблюдаване на приятното зрелище. Но Хоремхеб го бе уредил не защото обичаше дългата агония и искаше да се наслади на Азирувите мъки, а само за забавление на войниците и за да сплаши цяла Сирия, та след ужасната смърт на Азиру никой дори насън да не се сеща за бунт. Казвам това в защита на Хоремхеб, тъй като по природа той не беше жесток човек, както се говореше за него, ами воин и смъртта беше оръжие в ръката му. И все пак той охотно оставяше мълвата да преувеличава жестокостта му, за да буди страх сред враговете си и да се сдобие с почитта на народа. Просто си въобразяваше, че народът почита жестокия владетел повече от милосърдния и смята милосърдието на владетеля за негова слабост.

Затуй молбата ми го помрачи, той свали ръка от врата на принц Шубату, олюлявайки се, спря пред мен и заплющя със златния камшик по краката си.