Та се наложи значи да нацапаме лицата си и да свалим пъстрите победни флагове от корабите. Хоремхеб с неудоволствие нареди да се снемат и хвърлят в реката сирийските и хетските командири, които според обичая на великите фараони бе провесил с главата надолу на носа на своя кораб. Блатните плъхове бе оставил да усмиряват Сирия и да се угояват от обилието й след несгодите на войната, но дръгливците, които бе взел със себе си да се порадват в Тива на победата, също недоволствуваха и проклинаха Тутанхамон. Докато беше жив, той не им бе доставял никаква радост, а сега и със смъртта си им пречеше да се забавляват.
По палубите те навъсено разиграваха на зарове плячката, заграбена от Сирия, и се спречкваха за сирийските момичета, които водеха със себе си, за да ги продадат в Тива, след като им се наситят. Биеха се и се нараняваха, наместо траурни химни пееха безсрамни песни, така че благочестивият народ, стекъл се на брега да гледа корабите, се смайваше от поведението им. Тези Хоремхебови воини вече и по външност не приличаха на египтяни. Мнозина от тях се бяха облекли в разкошни сирийски и хетски одежди, похитени от противника, примесваха в речта си сирийски и хетски думи и ругатни, а някои се бяха отдали в служба на сирийския Ваал и носеха изображението му в Египет. Нямам причина да ги упреквам за това, тъй като на тръгване от Сирия аз самият бях принесъл на аморитския Ваал щедра жертва от вино и месо в памет на моя приятел Азиру, но го отбелязвам, за да покажа защо народът странеше и се боеше от тях като от чуждоземни, въпреки че се гордееше с победите им в Сирия.
От своя страна воините на Хоремхеб с изумление оглеждаха Египет, който години наред не бяха виждали. Струваше им се, че това не е страната, от която бяха потеглили на война, а и аз не можех да я позная. Навред, където слизахме да нощуваме на сушата, около себе си виждахме само скръб, нищета и сиромашия. От многократно пране дрехите на хората бяха избелели и пъстрееха от кръпки, поради липса на масло лицата им бяха сухи и загрубели, погледът им беше изнурен и недоверчив, а по гърбовете на бедняците личаха следи от тоягите на бирниците. Обществените постройки се порутваха, птици гнездяха сред украшенията по покрива на фараонските съдилища, от фараонските къщи по улиците падаха разхлабени глинени тухли. Понеже живата сила на Египет воюваше в Сирия, работната ръка не достигаше, пътищата от години не бяха поправяни, стените на напоителните канали се ронеха, а напоителните вади по нивите бяха буренясали.
Само храмовете процъфтяваха, по стените им искряха позлатени и алено оцветени свежи изображения и надписи, които величаеха Амон. Неговите жреци дебелееха и обръснатите им глави лъщяха от елея. Но докато те се тъпчеха с жертвено месо, бедният народ пиеше вода от Нил, за да затисне сухия комат и кашата. Заможни в миналото мъже, които бяха пили вино от украсени чаши, сега биваха доволни, ако веднъж в месеца се сдобиеха с паница блудкава бира. Откъм брега не се разнасяше женски смях и весела детска глъчка. Там измършавелите ръце на жените размахваха бухалки, а децата се прокрадваха като боязливи животни, наплашени от бой, и изравяха от тинята корени на водни растения, та с тях да залъжат глада си. Така изглеждаше Египет след войната, съсипала всичко, което Атон бе пощадил. Хората вече нямаха сили да се радват на мира и страхливо гледаха бойните кораби на Хоремхеб, поели нагоре по реката.
Но над водната повърхност продължаваха да се стрелкат лястовици, сред тръстиките по пустите брегове надаваха рев хипопотами, а в плитчините крокодилите се изтягаха със зейнала паст и оставяха птичките да прочистват зъбите им. Пиехме вода от Нил, която няма равна на себе си и никоя друга вода на света не утолява жаждата като нея. Вдишвахме дъха на тинята, долавяхме крясъка на патиците и шумоленето на папирусовите храсти от полъха на вятъра, по ярката небесна синева Амон плаваше в златната си ладия и знаехме, че отново се завръщаме в родната страна.
И ето че настъпи денят, в който над реката се показаха трите планински върха — тримата вечни стражи на Тива. Съзряхме широкия покрив на храма и златните остриета на обелиските засияха пред очите ни. Видяхме западните планини и безкрайния град на мъртвите, тиванския кей и пристанището, бедняшкия квартал с безбройните си улички и глинени къщурки, богаташките квартали и дворците на сановниците сред обилие от цветя и зелени тревни площи. Тогава задишахме по-дълбоко, гребците въодушевено напънаха веслата, войниците на Хоремхеб завикаха необуздано, забравяйки траура, който им натрапваше смъртта на фараона.