Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Затова пък изучавах черния дроб на овцете и си записвах също онова, което жреците на Мардук знаеха за полета на птиците, та когато тръгнех на път, да се съобразявам с техните предзнаменования. Дълго време карах жреците да капват зехтин във вода и да тълкуват изображенията, които се появяваха по водната повърхност. Но в това изкуство вярвах най-малко, понеже изображенията биваха винаги различни и тяхното тълкуване не се нуждаеше от много знания, а трябваше само умело да си служиш с езика. Все пак запомнях какво говореха за това изкуство.

Тези занимания така ме увлякоха, че по едно време съвсем забравих лекарското си призвание. Денонощия наред прекарвах в храма и отпращах пациентите, които ме търсеха, примамени от моето лекарско умение. Насочвах ги към придворните лекари, което извънредно ги радваше, защото повишаваше авторитета им сред жителите на Вавилон. А пък аз, който съчетавах египетската мъдрост с вавилонската, тръпнех вътрешно пред собствената си мъдрост и си мислех, че цялото познание, трупано в течение на хилядолетия от хората по четирите края на света, сега беше станало мое. При тази мисъл усещах как силите ми нарастват, гордеех се и смятах, че за мен няма нищо невъзможно. Все още бях твърде млад — независимо от знанията и опита си.

Преди да опиша вавилонския празник на пролетта и деня на мнимия цар, трябва да споделя нещо необикновено, отнасящо се до моето раждане. Когато ми гадаеха на овчи черен дроб и капка зехтин във вода, жреците ми казаха:

— Твоето раждане е свързано с някаква ужасяваща тайна, която не можем да разгадаем. Ето защо в действителност ти не си просто египтянин, както си мислиш, а изобщо чужденец на този свят.

Тогава им разказах, че не съм роден като другите хора, ами една нощ съм дошъл в тръстикова лодка по течението на реката и майка ми ме намерила сред тръстиките. — Жреците се спогледаха, поклониха ми се доземи и рекоха:

— Така и предполагахме.

Сетне ми разказаха, че техният велик цар Саргон, който подчинил на властта си четирите края на света и могъществото му се простирало от северното до южното море и над морските острови, също бил дошъл като новородено дете с насмолена тръстикова лодка по реката и никой нищо не знаел за произхода му, преди великите му дела да покажат, че бил потомък на боговете.

При тези думи сърцето ми се стегна. Опитах се да се разсмея и запитах:

— Да не би да смятате, че аз, лекарят, имам божествен произход? Те обаче не се смееха, а отвърнаха:

— Не знаем, но за всеки случай ти се покланяме.

Отново ми се поклониха доземи, с което ми досадиха, и аз им рекох:

— Стига с тези шеги, нека се върнем към черния дроб.

Върнахме се при глинената паница и те продължиха да ми обясняват лабиринтите в черния дроб на овцата, ала скришом ме поглеждаха почтително и шушукаха помежду си.

Оттогава въпросът за моя произход започна да ме гнети и сърцето ми натежаваше като олово, щом си помислех, че съм чужденец навред по света. Много ми се искаше да се посъветвам със звездобройците, но след като не знаех точния час на раждането си, не можех да ги запитам нищо, нито пък те можеха да ми отговорят. По молба на жреците те все пак извадиха глинените плочки, отнасящи се за годината и дните, когато течението ме бе довело, защото жреците също любопитствуваха за произхода ми. Звездобройците обаче знаеха единствено, че ако съм роден в еди-кой си миг на денонощието, потеклото ми трябва да е царско и съм призван да властвувам над много народи. От това известие ни най-малко не ми олекна, защото, замисляйки се за миналото, аз си спомнях за престъплението и позора, които бях оставил след себе си в Тива. А може би, мислех си аз, звездите са ме прокълнали още в деня на моето раждане и са ме изпратили с тръстиковата лодка да тласна Сенмут и Кипа на преждевременна смърт, да им отнема радостта от старините и да ги лиша дори от гроб. Тази мисъл ме ужасяваше, ако звездите наистина ме бяха прокълнали, то аз и занапред щях да нося гибел и страдание на ония, които ме обичаха. Затова бъдещето тегнеше на душата ми, плашеше ме и аз разбирах, че всичко, което ме бе сполетяло, имаше една цел: да затворя сърцето си за хората и да заживея сам, защото в самотата си нямаше да нося прокоба над другите.

5

А сега нека разкажа за деня на мнимия цар. Когато посевите покълнаха и нощите се отърсиха от ужасния студ, жреците излязоха извън града, изровиха бога от гроба му и оповестиха, че е възкръснал, след което Вавилон се превърна в място на необуздана веселба. По улиците се стичаха празнично пременени тълпи, крадци разграбваха дюкяните и вдигаха по-голяма врява от войниците, преди да се разотидат след величествения парад. Жени и много девойки се отправяха към храмовете на Ищар да събират сребро за чеиз и всеки можеше да се забавлява с тях, без това да се смята за срамотно. Всичко живо ликуваше и се наслаждаваше според силите и желанието си. Последният ден от празненствата беше денят на мнимия цар.