Следотърсачът

– Моля! Учени доктори и философи като вас несъмнено получиха достатъчно отговори от мен, за да вземете решение. Нека аз ви задам един въпрос.

– Ние не сме дошли тук на изпит – рече надуто ботаникът. – И не вие решавате кога...

– Разбира се, че сте дошли тук на изпит – възрази Риг. – Всички вие внимателно формулирахте въпросите си така, че всеки да впечатли останалите със своята задълбоченост. Аз знам, че ме впечатлихте. И затова искам да попитам всички ви: какво очаквате от дете на моята възраст? Аз притежавам само потенциал, нямам никакви постижения. Ако бях ваш ученик, дали щяхте да ме намирате за обещаващ? Дали бихте ми поверили книга в ръцете? Дали моят ум е достоен да му се преподава? Баща ми мислеше така, защото го правеше всеки миг, в който беше буден, а после ме изпитваше върху това – включително и точно такива проверки, на каквито ме подложихте вие тук, отвеждаше ме отвъд границите на моите познания, проверяваше какво мога да схвана сам. Той умря, без да ми каже дали отговарям на неговите критерии или не. Никога не каза и дори не намекна, че съм научил достатъчно за каквото и да било. Ала и никога не престана да ме учи. Прав ли беше Баща ми? Достоен ли съм да се уча? И ако не съм, защо, да му се не види, прекарахте толкова часове, като ме притискахте да навлизам все по-надълбоко? Дали може да се постигне някаква велика мъдрост чрез точна преценка доколко безполезен ум притежавам?

– Изпитът свърши – заяви ботаникът.

Изпълнен с благодарност, Риг стана от стола. Гърбът го болеше, все едно беше спал на твърда студена земя. С последния си въпрос сигурно бе обидил всички, но бяха навлезли в етап, в който продължаването на изпита щеше да е само губене на време за всички.

За негово учудване учените не излязоха през вратата, която водеше към градината, а повечето веднага дойдоха в стаята, където той се протягаше. Някои пристъпваха с голямо достойнство, но други се втурнаха вътре с протегнати ръце. Отпървом не казаха нищо. Но всички подред му подадоха ръка. Риг поемаше всяка ръка, задържаше я в своите и поглеждаше човека в очите.

Посланието във всички погледи бе едно и също, ако той дръзнеше да го повярва. Всички мъже и жени, влезли в стаята, го гледаха топло. И дори... или поне така му се струваше... с нежност.

Докато държеше ръцете им и те държаха неговите, всеки назоваваше в коя област е специалист. Не общата дисциплина като ботаника или физика, а конкретното изследване, изградило реномето му. „Мутации на растенията чрез вътрешновидово опрашване“. „Задвижване на механизми чрез контролирано освобождаване на пара“. „Преустройство на склонението на съществителни чрез прибавяне на частици по време на прехода от среден към късен Умик“. „Опашките на кометите, разглеждани като лед, разтопен от слънчевата топлина“. След като пуснеше ръката му, всеки отстъпваше назад, за да дойде следващият. Най-накрая те се подредиха в две редици и между тях най-сетне преминаха последните двама. Единият бе ботаникът, а другата – жената, която в края му беше задала практическия опасен въпрос. Изражението º беше решително и строго – напълно възможно беше ботаникът да я е скастрил. Дори и сега тя изостана и го пропусна пред себе си.

Ботаникът пое ръцете му и каза:

– Изменения в даден вид чрез директно инжектиране на клетъчни ядра от вид, притежаващ желаните белези.

После отстъпи назад.

Старата жена се приближи последна. Тя пое ръцете му също като другите, но нищо не каза.

– Давай – подкани я ботаникът.

Старицата леко наклони глава и на устните º се появи намек за усмивка.

– Вероятността за два различни произхода на флората и фауната на този ограден свят.

За такова нещо Риг никога не бе чувал. Баща му никога не го беше засягал.

– Как е възможно да са отделни? – попита той. – Два пъти ли е възникнал животът?

Тя му намигна, а неколцина от учените изпъшкаха.

– Това не е темата на нейния шедьовър – уточни ботаникът. – Това е струпеят, който тя започва да чопли винаги, когато намери някой склонен да я слуша. Трудът º по тази тема никога не е бил публикуван.

– Ще ви видя ли в библиотеката? – попита я Риг.

Тя се усмихна.

– Въпросът не е ли дали ние ще те видим?

После пусна ръцете му, напусна стаята и се отправи към градината. Флакомо сигурно чакаше отвън, защото Риг чу протестите му, че тя не бивало да си тръгва, без да е опитала ястията, приготвени от неговите готвачи за такава изтъкната компания.

– Някога беше велика – рече ботаникът.

Риг го погледна. Той я гледаше през отворената врата.

– Коя е тя?

– Блехт. Тя практически изобрети науката микробиология, или поне я съживи. Ала се побърка по смахнатата идея за два отделни еволюционни потока, които са се събрали заедно едва преди единайсет хиляди години – мистично празнословие. Какво общо има древен религиозен календар с науката, мога ли да знам! – отвърна ботаникът.