Смарагдово море

— Одобрявам, макар че други не ги одобряват. — Кимна през площада към мястото, където Наследниците седяха отстрани и наблюдаваха осъдително. — Предвид факта, че още не знаят, че заминавам, сметнах, че е по-добре да запазя мира. Може ли да се върнем при фургоните и да поговорим?

Сърцето ми започна да бие по-бързо:

— Разбира се.

Тръгнахме с криволичене през тълпата обратно към тишината на кервана. Наложи се да възпра треперенето си. Това ли беше? Моментът, в който официално приемах предложение за брак в Адория? Това беше целият смисъл на всичко, което бях изтърпяла, и възможността то да се превърне в нещо сигурно, беше едновременно вълнуваща и плашеща. Глупачка ли бях да обмислям да предпочета Гидиън пред някой крупен корабовладелец или плантатор?

Облегнат на един голям фургон, под висящ фенер, Гидиън отпиваше от питието си и сякаш се подготвяше. След дълги мигове ми се усмихна и каза:

— Тамзин, това, което ми разказа… това беше невероятно смело.

— К-какво?

— Не че съм изненадан. От цяла вечност казвам, че си смела, а това го доказа. Просто ми се иска да ми беше казала по-рано. Не мога да си представя какво ли трябва да е да носиш подобна тайна. Сигурно е много трудно да си далече от нея. Иска ми се да можех да ти помагам много преди сегашния момент.

Ръцете ми започнаха да треперят.

— Ти… сериозно ли говориш?

— Напълно. — Той допи остатъка от лимонадата си и остави чашата. — Как се казва?

— М-Мери. Съкратено от Мередит.

— Мери — повтори той и отново изживях радостта да чуя някой друг да изрича името на дъщеря ми. — Прекрасно е. Обзалагам се, че и тя също. Има ли червена коса като твоята?

— Да.

Усмивката му стана по-широка.

— Нямам търпение да се запозная с нея. Наложи се да се възпра, за да не зяпна отново:

— Гидиън…

— Да, Тамзин. Това не променя чувствата, които изпитвам към теб. Все още искам да се оженя за теб. Съжалявам, че не ти казах по-рано. Все не можех да те хвана насаме и признавам… беше изненада. Но разбирам защо би запазила тази тайна за себе си — предполагам, че другите невинаги реагират особено добре.

— Това е меко казано — отвърнах, все още в шок.

Той поклати глава:

— Както казах — не мога да си представя. Сигурно е тежко и за двете ви да се справяте с това осъждане от страна на другите, които със сигурност не са съвършени. Знам, че аз не съм. Самият аз допуснах грешки, когато бях по-млад.

Излязох от замайването си достатъчно, за да отбележа:

— Тя не е грешка. Някои от постъпките ми бяха — но не и тя.

— Извинявай — каза той с гримаса. — Не исках да… Уф. Ето че пак започвам — обърквам това, което искам да кажа. Виждаш ли? Ето защо имам нужда от теб. Ако още си готова да ме приемеш.

Подпрях се с ръка на фургона, за да се закрепя. Това ли беше? Трябваше ли да го направя? Въпреки че още ме болеше, щеше да се наложи да превъзмогна Яго и да продължа нататък по един или друг начин, така че защо не с някого, който ме обичаше и можеше да издържа и детето ми?

Наложи се да навлажня устни няколко пъти, преди да успея да проговоря:

— Да. Ще те приема. Но — просто за да сме наясно — сигурен ли си, че имаш парите? Сумата по договора ми може да се доближава до двеста златни монети. А през някои месеци лекарството на Мери е струвало по три златни монети. Няма завинаги да е така — тя ще израсте това заболяване. Но сега сумата се добавя към разходите. Освен това искам да получи добро образование. И обещах да повикам родителите си, братята и сестра си…

Гидиън ме накара да замълча, като допря пръст до устните ми:

— Да. Мога да си позволя всичко това, щом получа остатъка от парите си от банката. Не мога да ти обещая сто копринени рокли или прибори за хранене от истинско сребро, но ще живеем достатъчно добре. И ще живеем с любов.

— Благодаря ти — казах тихо. — И съжалявам, че постоянно се връщам към въпроса за парите. Не е нищо лично срещу теб. Просто…

— Мери е на първо място — довърши той. — Трябва да се погрижиш за това. Ние трябва да се погрижим.

Не бях влюбена в него, но наистина го заобичах малко заради това.

— Нямам търпение да я видя отново. Иска ми се незабавно да уредим всичко. Мислиш ли, че можем да се оженим веднага?

Той се засмя:

— Не те ли умолявах точно миналата нощ? Разбира се, че можем. Щях да се оженя за теб още сега, ако можех. Кога пристига тя тук?

— След шест седмици.

Усмивката му се задържа, докато погледът му стана замислен:

— Това е достатъчно време да уредим всичко. Можем да започнем да я споменаваме, така че другите да не се изненадат. Наистина искам това да е лесно и за двете ви — без повече осъждане и порицание.

— И аз искам това.

— И точно затова си мислех… историята ти, че си вдовица, може и да не се окаже много убедителна.

Намръщих се:

— Как така?

— Ами ако някой поиска подробности за баща й?

— Не се тревожи — мислила съм за това. Подготвила съм цяла биография.

— Но на някои може да им се стори подозрително, че не си я споменавала никога преди. А други може просто да започнат да се задълбочават твърде много върху факта, че изобщо имаш дъщеря.

Започна да ме обзема чувства на смущение:

— Накъде биеш с това, Гидиън?