Смарагдово море

Гидиън също пътуваше в двуколката, седнал срещу мен. Цяла сутрин не беше казал почти нищо, а очите му бяха кръвясали, сякаш не беше спал. Хвърлих му поглед веднъж, а после прекарах остатъка от пътуването, разговаряйки с другите момичета. Още ме болеше заради спора ни. В края на краищата той беше мой приятел. Но не можех да хабя повече енергия за него, не и когато бях на косъм да вкарам живота си обратно в релси и да се събера отново с най-добрите си приятелки.

Ако все още ми бяха приятелки? Мира щеше да ме посрещне с отворени обятия, но как стояха нещата с Аделейд? Болезнено копнеех да я видя, но внезапно ме обзе страх как ще ме приеме. Поли хвърли поглед към мен и се сепна.

— Какво има? — попита тя, изтълкувала погрешно изражението ми. — Мислиш ли… мислиш ли, че е твърде късно за нас? Че са приключили с уреждането на бракове?

Джоан пребледня като платно:

— Не може да са… може ли да са? Ще ни отпратят ли?

Внезапно всички вече гледаха към мен и аз поклатих глава:

— Не ставайте глупави. По тези места винаги има нужда от жени. Най-малкото някой беден слуга ще си търси съпруга. Шегувам се — добавих, като видях шокирани изражения. — Множество заможни мъже все още имат нужда от нас, а освен това досега господин Торн би трябвало вече да е получил писмото ни и сигурно ще е подготвил нещата.

Излязохме от града по един доста използван път и бързо установихме, че минаваме през гора и разчистена за обработване земя. Възбуденото ни бъбрене в крайна сметка затихна и просто гледахме и чакахме за някакъв знак от крайната си цел.

— Ето там! — Ванеса рязко се изправи на крака и посочи. — Погледнете — вижте онази къща. Това е мястото, което господин Бренан описа. И даже има глицинии на верандата!5

Въпросната глициния едва показваше признаци на пролетно възраждане. Висеше на стените на внушителна триетажна бяла къща с черни капаци и големи стъклени прозорци. Едър снажен мъж с работен комбинезон и сламена шапка седеше на верандата и се прозяваше, макар че скочи на крака, когато ни видя да наближаваме къщата.

Последва почти комичен момент на нерешителност, след като всички се събрахме на моравата пред къщата.

— Ние ги наглеждахме — обяви Самюъл. — Редно е ние да ги представим официално. Гидиън, тъй като пътуването с икорите се осъществи по твое настояване, можеш да отидеш пръв.

Гидиън подскочи, сепнат, че се обръщат към него. Беше зареял поглед в пространството и явно не искаше да бъде пръв в каквото и да е. Но след няколко мига, които му бяха нужни да се овладее, той успя да надене любезното, отработено изражение на човек, свикнал да говори публично. Качи се на верандата с другите Наследници от двете си страни. Ние, останалите, ги следвахме плътно.

Той почука.

Отварянето на вратата отне може би секунди, но това ми се стори като едно от най-дългите чакания в живота ми. Младата жена, която се появи, беше с около пет години по-възрастна от нас и след няколко мига я познах: госпожица Брадли, отговорничката на Дънфорд Манър, която бе наглеждала Добра надежда. Челюстта й увисна, когато откри какво я чакаше на верандата.

Гидиън си свали шапката:

— Добро утро, мистрес. Казвам се Гидиън Стюарт. Може ли да ми кажете дали това е домът на господин Чарлс Т…

Думите му бяха прекъснати от вик на изпълнен с възхищение глас:

— Уинифред! Джоан!

Момиче, което не познавах, излезе забързано от фоайето и пътьом се блъсна в госпожица Брадли. Уинифред изписка, когато видя момичето, и двете се прегърнаха. И внезапно останалите от нас се втурнаха напред, изсипвайки се в къщата, когато всякакви опити за поддържане на ред изчезнаха. Странно, изглежда, че повечето момичета от Бляскавия двор бяха във фоайето. Ако не бяха зашеметените им изражения, когато осъзнаха кои сме, можеше да си помисля, че са ни очаквали. Повечето от тях не ни познаваха, понеже бяхме разпределени в различни имения. Момичето, което беше поздравило Уинифред и Джоан, беше онова, което се беше разменило с мен на кораба.

Скоро обаче няколко момичета от Блу Спринг ме познаха. Чух ахвания: „Тамзин! Това е Тамзин!“. Някои ме прегърнаха и аз с радост отвърнах на прегръдките, но погледът ми беше другаде, неспирно търсещ.

Следващия път, когато чух някой да вика името ми, това беше глас, който познавах и обичах. Всички други в стаята сякаш избледняха, когато се появи Аделейд с огромни и стъписани очи, докато се взираше в мен. Може би мислеше, че съм призрак. Следващото, което осъзнах, беше, че ме прегръща, вкопчвайки се в мен толкова здраво, та сигурно е мислила, че ще изчезна отново, ако не внимава.

— О, Аделейд… — Почувствах как лицето ми се разкривява: не можех да намеря думи, способни да предадат онова, което беше в сърцето ми. Аделейд не ме пускаше и внезапно се появи и Мира, прегръщайки и двете ни. И трите плачехме.

Аделейд първа си възвърна дар словото:

— Къде беше, Тамзин? — В изражението на прекрасното й лице, винаги толкова изпълнено с веселие и остроумие, се съдържаше болка, каквато никога не бях виждала у нея, и това накара собственото ми сърце да се къса. — Къде беше? Мислехме… мислехме…