Смарагдово море

Наваксахме изгубеното време и се придвижихме до Кейп Триумф с добра скорост, По-добра, отколкото очакваше водачът, като се има предвид до колко късно бяха останали будни повечето от нас. Тръгнахме призори и стигнахме до стария форт, който се издигаше точно пред главния вход на Кейп Триумф, около два часа и половина по-късно. Дървена стена, останала от по-уязвими времена, обкръжаваше града, макар че по протежението й имаше доста пролуки. Относителният мир в последните години беше намалил нуждата от постоянни укрепления.

Взрях се в нея и надолу по гърба ми пробяга мразовита тръпка. Бях в Адория вече от седмици, но дотогава всяко място, до което бях пътувала, беше препятствие към това. Сега върху мен се стовари пълната тежест на факта къде се намирах. Кейп Триумф. Най-старият осфридиански град в Новия свят, град, който беше оцелял въпреки всички неблагоприятни стечения на обстоятелствата. Констанси още се опитваше да се утвърди. Кейп Триумф вече беше успял. Не беше временно селище. Беше истински град. Градът. Тук можеха да се променят животи.

Повечето главни пътища в района свършваха при голямата порта от западната страна на Кейп Триумф. Крилата й бяха оставени постоянно отворени, а двама войници, които наблюдаваха отвисоко, махнаха на кервана ни, когато минахме през портите. Отвърнах на помахването им с широка усмивка, а после приковах вниманието си обратно върху гледките пред мен, докато влизахме. Имаше толкова много да се види: не знаех накъде да гледам.

Уинифред стисна ръката ми.

— Можеш ли да повярваш? — прошепна тя. — Успяхме.

— Наистина. Сега всичко ще бъде наред. По-добре, не просто „наред“. — Преглътнах, когато неочакван прилив на вълнение заплаши да докара сълзи в очите ми. — Сега всичко ще е съвършено.

Нищо в Кейп Триумф не беше предсказуемо. Някои сгради бяха стари и изящно построени, други изглеждаха, сякаш навярно бяха набързо скалъпени едва вчера. Нашият квартал изглеждаше педантично планиран, улиците му оформяха съвършена мрежа. По други райони личаха знаците на продължило с десетилетия постепенно заселване: бяха надстроявани и разширявани според нуждите. Тук нямаше убити цветове или опити за суров и спартански вид. Домовладелците и собствениците на магазини боядисваха сградите, както им хрумнеше. Градът не се преструваше, че се съобразява с общоприетото. Сякаш казваше: „Тук съм, приемете ме какъвто съм“. Когато успях да вдигна очи от многообразието от гледки, забелязах масивните дървета точно извън периферията на града. Те сякаш също носеха послание, напомняйки на всички, че Кейп Триумф още оцеляваше в сянката на пустошта.

Макар самият град да беше удивителен, в мен започна да се заражда ново вълнение.

— Къде е Бляскавият двор? — извиках на водачите ни, когато нашата група спря в един от по-търговските райони на града. Улиците бяха почти пусти или заради часа, или защото хората се съвземаха от снощния Празник на цветята. Малкото обитатели, които все пак видях, бяха толкова разнородни и пленителни като града.

Не ме чуха, защото капитан Милфорд обясняваше на висок глас как трябвало да отиде на доковете и да се яви в моряшката гилдия, за да докладва за загубата на кораба си. Наследниците искаха да намерят прилична странноприемница, като в същото време признаваха, че според тях такова нещо не съществува. Водачите, наети да се погрижат за донасянето на вещите ни, хвърляха несигурни погледи наоколо. Напразно се опитвах да привлека нечие внимание за голямо забавление на един възрастен мъж с шапка от кожа на енот, дялкащ нещо пред изискан бижутерски магазин, който нямаше да изглежда неуместно в Осфро.

— Извинете? — изкрещях най-накрая. Другите млъкнаха. — Можете да правите каквото искате, но останалите от нас отиваме в Бляскавия двор. Господин Бренан, знаете ли къде е домът на Чарлс Торн?

Сред пътниците, които не бяха свързани с приятелките ми, Франк беше единственият от кервана, който се беше задържал наоколо. И Арчибалд, разбира се.

— Уистерия Холоу — това е къща малко извън същинския град. Мога да ви упътя или лично да ви заведа там.

— Сигурен съм, че сте добронамерен, сър — каза Самюъл, — но те са наша отговорност. Не можем да ги пуснем да тръгнат сами с непознат.

— Няма да отидете и без нас — настоя капитан Милфорд. — Тори трябва да знае, че има дълг за уреждане.

В крайна сметка капитан Милфорд изпрати с нас първия си помощник и някои от моряците, за да помогнат с товара и да обсъдят заплащането с Джаспър. Франк си продължи по пътя, като ни каза с изпълнен с надежда тон, че с нетърпение очаква да ни види отново. Той и един от търговците, които бяха с нас, взеха достатъчно от вещите си, за да освободят една двуколка, и онези от нас, които вървяха пеш, се натоварихме вътре, доволни да си починем, преди да стигнем до новия си дом.