Смарагдово море

Избърсах сълзите от очите си, но нови бързо заеха мястото им.

— Знам. Знам. Съжалявам. Иска ми се писмото ни да беше пристигнало, и съжалявам за всичко в Осфрид…

— Не, не — прекъсна ме тя. — Няма за какво да се извиняваш.

Към този момент Джаспър явно се беше присъединил към множеството и търсеше отговори. Тропна силно с крак по пода да привлече вниманието на всички, лицето му сияеше. Скочи върху един стол и възкликна:

— Приятели! Приятели! Ставате свидетели на чудо направо пред очите ни. Нещо, което никой от нас не смяташе за възможно. Току-що научих, че — както несъмнено виждате — Сивата чайка не се е загубила в морето! Понесла е големи поражения в бурята и вятърът я е отклонил от курса — далече, далече на север до колонията Грашонд. На кого трябва да благодаря за това? На кого трябва да благодаря за спасяването на моите момичета?

След известно тътрене на крака Гидиън излезе напред и се представи, като обясни много накратко как тяхната общност ни е приютила. Джаспър го гледаше с обожание, както би гледал собствения си син. Всъщност бях съвсем сигурна, че никога не го бях виждала да показва толкова голяма привързаност към Седрик. Гидиън се опита да отклони изобилните благодарности, като каза:

— Просто беше наш дълг пред Урос. — Точно тогава очите му се плъзнаха покрай Джаспър и срещнаха моите.

Извърнах се.

Джаспър не губи време. Предложи подслон и храна на Наследниците, обеща да се срещне с моряците и възложи на отговорничката на къщата мистрес Кълпепър да се погрижи да си починем и да се освежим.

— А сега, след като пътуването им приключи, съм сигурен, че биха искали да се преоблекат в по-изисканите си дрехи.

Именно тогава се наложи да съобщим новината, че по-голямата част от елегантните ни вечерни рокли вече ги няма. След известна първоначална изненада той го прие по-хладнокръвно, отколкото бях очаквала.

— Е, тогава, сигурен съм, че можем да съберем гардероб от дрехите на другите момичета — особено онези, които са вече сгодени. — Запитах се колко добре щеше да реагира, когато видеше колко много други неща ги няма.

Мистрес Кълпепър ни определи спални и аз, разбира се, бях настанена при Аделейд и Мира. Трите се затворихме в стаята си, като все още продължавахме да се хвърляме импулсивно в прегръдките си и постоянно бяхме на ръба на сълзите.

Едва бяхме седнали на леглата, когато на вратата почука посетител. Момиче, което не познавах, влезе с наръч зелени рокли.

— Ти беше смарагдът, нали? Аз наследих мястото ти, но тези вече не ми трябват. Не и сега, когато съм сгодена.

Благодарих й и огледах купчината от органза и коприна, след като си тръгна. В Осфрид тя беше определена за оливин, а след това „повишена“ в смарагд тук, тъй като двата скъпоценни камъка бяха подобни по цвят. Тоалетите на момичето оливин бяха с един нюанс по-светли, отколкото моите на смарагд, но въпреки това беше зашеметяващо. Зеленото е цветът, който ми подхожда най-много. Бях копняла за тези дрехи толкова много, но сега това беше нищо в сравнение с факта, че виждах приятелките си. Поклатих глава и отбелязах:

— Честно казано, вече не ме е грижа какъв цвят нося, стига да не е тази проклета евтина вълна.

Аделейд и Мира имаха всевъзможни въпроси и не можех да ги виня. Ако приятелката ми се беше върнала от мъртвите, и аз щях да искам да узная всичко. Но приливът на енергия, който ме беше подтиквал тази сутрин, беше пресъхнал и цялото изтощение от справянето с Констанси, икорите, Яго и Гидиън се стовари върху мен и ме смаза. Дори не знаех откъде да започна. Отговарях объркано и поне Мира долови настроението ми. Предложи да се преоблека и измия, а когато се върнах, се досетих, че си беше поговорила с Аделейд. Въздържаха се да ме разпитват, но предложението, че винаги са готови да чуят историята ми, винаги витаеше във въздуха.

Колкото до мен, аз бях готова за тяхната история. А след като се нахраних и си починах, открих, че енергията ми е възстановена. Чувствах се като нов човек, но може би това се дължеше на роклята от зелен копринен поплин. Искрата, която бях почувствала снощи, когато си тръгнах от Гидиън, отново се разпали в мен. Бях готова да предявя правото си на щастие и да се боря за Мери.

— Сезонът е напреднал, но възнамерявам да наваксам изгубеното време — казах на Мира и Аделейд. — Надявам се, че сте оставили някакви мъже за нас. Сигурно и двете вече имате купища предложения.

Устните на Мира се извиха в полуусмивка:

— Не чак толкова много, ъъ, официални. Но се чувствам оптимистично настроена за бъдещето си.

Този отговор беше типичен за Мира. Хубаво беше, че някои неща не се променяха. Погледнах Аделейд: очаквах повече заради бъбривата й природа и ранга й на диамант.

— А ти? Няма начин да не си получила всевъзможни предложения. Спря ли се на някой обещаващ млад мъж?