Смарагдово море

— Не, не. Просто си мисля, че леко му се размина — като си говорим за уроци по внимание. Там, където бяхме отседнали в Грашонд, подобен урок щеше да включва преписване на страници от свещени текстове, а не пропускане на танц. Ами, всъщност те не танцуват.

Погледът на Уорън стана замислен:

— Все още смятам за невероятно, че сте прекарали толкова много време с онези хора. Ще бъда честен — звучи ужасно.

— Не всичко. И със сигурност сме им признателни за добротата.

— В начина, по който изричате „доброта“, има нещо, което ме кара да мисля, че там има някаква история.

— Има няколко. Ако искате да ги чуете, ще трябва да си определите време за друг ден.

— Имате ли изобщо някакво? — попита той със смях. — От това, което чувам, сте доста търсена. Един мой приятел казваше, че съжалява, задето се е спрял на едно от момичетата в първата група.

Отместих поглед, като се престорих, че проявявам интерес към другите танцуващи.

— Е, късмет е, че не допуснахте същата грешка сега, нали?

Задържах дъха си, питайки се дали не съм прекалено дръзка, но той се засмя отново:

— Така изглежда. И предполагам, че имах късмет и задето току-що ме взехте по погрешка за прислужник.

— Тихо. Казахте, че този танц оправя нещата. Но наистина съм изненадана, че бихте се спотайвали, както се изразихте. Ако не е твърде дръзко от моя страна да го кажа, готвите се да потеглите триумфално към своята колония. Изглежда, е редно да сте център на вниманието тази вечер.

Той въздъхна, веселостта му се стопи.

— О, бих могъл да съм, но нямам нужното време. Наистина не разполагам с нужното време, за да бъда тук, точка по въпроса, не и при всичко, което имам да върша. Но баща ми иска да ме покаже, така че правя каквото трябва.

— Какво е това „всичко“, което имате да вършите? Бива ме да се справям с нещата и съм готова да ви помогна, ако мога. Не че самата аз имам много време, разбира се.

При тези думи усмивката се върна:

— Разбира се. Боя се, че само ще ви отегча. Просто безкрайните технически подробности по ръководенето на хора, които постоянно искат от теб едно или друго, а после имат наглостта да се обиждат, когато нямаш време да ги водиш.

Не се наложи да имитирам насмешливо подмятане:

— Господин Дойл, явно сте забравили как прекарах първите си шест седмици в Адория. Сега. Кажете ми един от проблемите си.

— Добре — каза той, след като се вгледа внимателно в лицето ми. — Трудно ми е да поддържам редовното пристигане в Хадисън на припаси, необходими за заселниците там. Повечето дойдоха със собствени припаси, но те не са вечни. Не можете да си представите колко е трудно да накараш почтени собственици на магазини да се установят в пустошта, когато могат да си останат удобно и спокойно например в Арчъруд и да имат стабилен доход.

— Лесна работа. Парите мотивират хората. Така че им предложете доход, който е повече от просто стабилен.

— Като им позволя да вдигнат цените? Със сигурност не. И не разполагам с излишни средства, за да предлагам стимули.

— Не е нужно да давате това, което имате. Давайте това, което нямате. Данъчни отстъпки, благоприятни търговски изисквания. Не ви струва нищо и държи вашите заселници наблизо — и евентуално привлича още.

Уорън се загледа в пространството за няколко мига със замислено изражение, после се обърна обратно към мен:

— Това е елегантно разрешение. Абсурдно просто — и това е упрек към мен, не към вас, защото трябваше да се сетя за него.

— Е, не забравяйте, че аз наистина прекарвах време с търговците в пустошта не толкова отдавна… — Внезапен копнеж по Яго ме спря. Домът на домакина ми, пълен с кадифена тапицерия, свещи с аромат на роза и позлатени лампи, стана задушаващ и повърхностен. Цял свят го делеше от времето, когато седях в шейната на Яго, заобиколена от безкрайна земя и свеж, резлив въздух. В гърдите ми се образува възел.

— Госпожице Райт? Тамзин? — настоя вежливо Уорън. — Какво казвахте? Натъкнали сте се на търговци по време на пътуването си?

Отблъснах мисления образ на лешниково зелените очи и приковах вниманието си върху тъмните очи на Уорън, съвземайки се отново.

— О, да. Търговци и кажи-речи всякакви други хора в Адория. Предполагам, че следващият ви проблем не е в набирането на баланкуанци, икори или Наследници на Урос за заселване на Хадисън, нали? Имам доста опит и познания в това отношение.

— Сигурен съм, че е така — каза той ухилено. — Все още не мога да повярвам, че сте пътували с икорите. Все още не мога да повярвам, че са ви позволили, предвид историите, които съм чувал за нападенията им срещу нашите хора. — Челото му се сбърчи, докато продължаваше да обмисля това. — С останалите не се ли страхувахте от тях?

— Не и от групата, с която пътувахме. Освен това имахме с нас и наши собствени войници, които да ни пазят — макар че вероятно те имаха нужда да бъдат пазени от нас. Водачът им — лейтенант Харпър — имаше доста почитателки, меко казано. Една добра моя приятелка беше особено увлечена. Това допринесе за интересно пътуване.

Засмях се изискано и очаквах да подхване намека и да попита за сочни подробности, но той още не беше стигнал дотам.