Смарагдово море

Загледах се след него, докато се отдалечаваше, и господин Кеймбридж се приближи забързано. За разлика от последната ни среща, вярвах, че този път Уорън наистина искаше да ме види отново.

— Видях онази целувка — каза Мира по-късно, докато се прибирахме към къщи в Уистерия Холоу. — Нещата сигурно вървят добре.

Тя седеше до мен в каретата, облечена в алена коприна. Бях я видяла да танцува два пъти тази вечер, но бях твърде погълната от собствените си завоевания, за да мисля кой знае колко за нейните. Не проумявах как не беше залята с предложения. Беше умна, красива и мила. Фактът, че беше сирминиканка, не би трябвало да има значение особено при такъв недостиг на жени. Жена в нейното положение щеше почти да е принудена да разубеждава кандидатите.

— Ще видим. Определено постигнах напредък. — Отпуснах се назад на седалката, внезапно давайки си сметка за схванатия си гръб и подбитите крака. — Но какво е положението с теб? Защо те ухажва само някакъв възрастен мъж? Кандидатите би трябвало да се редят на опашка за теб.

— Всичките са на твоята опашка — подметна закачливо тя. — Но сериозно — не се безпокой за мен. Добре съм.

Обвих ръка около нея, все още преизпълнена с радост просто отново да съм близо до нея.

— Трудно е да не се безпокоя. Никога не знам какво ще направиш. Само, моля те, не заминавай в някой затънтен златоносен участък, както Аделейд.

— Ти ли ми казваш това? — Мира избухна в смях. — Това не е ли точно твоята цел с Уорън?

— Той управлява златоносните участъци — поправих я. — Има разлика. И той живее в истинска къща, не в палатка или барака, или каквото там има Седрик.

Нашата група беше закъсняла: почти всички други вече си лягаха, когато стигнахме до къщата. Аз също.

— Да, но… няма значение. — Мира облегна глава на рамото ми. — Просто толкова се радвам, че се върна и си невредима.

Копнеех да се наспя, но трябваше първо да се отбия до канцеларията на мистрес Кълпепър, за да насоча вниманието й към едно скъсано място в наметката ми, получило се, когато един пиян господин я настъпи. Докато се връщах през фоайето, зърнах мъж в позната униформа да се готви да си тръгне.

— Лейтенант Харпър? Не очаквах да ви видя тук. Наред ли е всичко?

Той хвърли поглед назад от вратата и ми се усмихна:

— О, госпожице Райт. Приятно ми е да ви видя отново. И всичко е наред. Аз просто, ъъ… — Погледът му се задържа за миг върху стълбището. — Просто бях в района и ми хрумна да се отбия.

Наклоних глава да го огледам по-добре. Почти изглеждаше, сякаш се изчервява.

— Бяхте… не сте дошли, за да видите Дамарис, нали?

Да, определено се изчервяваше.

— Обичам да наглеждам всички. Вас например. Как са нещата? Излизали сте тази вечер?

Поколебах се за миг, а после оставих смяната на темата да му се размине, до голяма степен заради това докъде можеше да доведе.

— Да — всяка вечер. Няма спиране. И знаете ли, току-що чух изключително озадачаващи неща. Има ли друга група икори северно от Кърниал? Кланът Кърнади?

Изражението на лейтенант Харпър мигновено се изостри:

— Кърнахи. Защо?

— Някой ми разказваше за тях тази вечер — че заговорничат с икорите в Саут Джойс за съвместно нападение.

— Напоследък в Саут Джойс има много набези, да, макар да подозирам, че и те може да са инсценирани от лорандийците. — По-ранното му смущение беше напълно изчезнало сега, докато обмисляше думите ми. — Не бях чул нищо за съвместен план с Кърнахи. Кой ви каза това?

— Уорън Дойл. Тревожи се, че Хадисън ще се окаже в периферията на конфликта. Каза, че приятелят му господин Юбанкс знае повече.

Веждите на Харпър се сключиха в замислено изражение:

— Юбанкс… Името не ми е известно, но не познавам много хора тук. Ако е в кръга на Дойл, вероятно е лесен за откриване. Бих могъл да говоря с него… но сестрите Микнимара ми се сториха искрени в желанието си за мир.

— Те са една група — изтъкнах. — И знаем… ами, групата, която е нападнала рибарския лагер, не е била лорандийска. Може би някои от историите са верни.

Видях собственото си смайване, отразено в него:

— И аз не искам да го вярвам, но ще проуча. Благодаря, че ми съобщихте, госпожице Райт. Донякъде е удивително, че още успявате да следите политическите напрежения, докато умът ви е зает с всичко това. — Той посочи около нас.

— Не мога да се сдържа — казах. — Следя всичко.

Не много време след срещата си с лейтенанта се натъкнах на Уорън на едно празненство в друг ден — което той нямаше как да избегне, тъй като беше прощално тържество. Беше заобиколен от доброжелатели и всевъзможни важни граждани на колониите, които се бяха появили, и докато водех вежлив светски разговор с други кандидати, размишлявах как по учтив начин да се вмъкна сред почитателите му. Но когато ме забеляза, той бързо се отдели от множеството и се отправи в моята посока.

— Надявах се, че ще сте тук — каза с развълнувано изражение.

Не бях очаквала такъв обещаващ прием, но побързах да се възползвам:

— Поне за това се досетих, господин Дойл. Онези безкрайни ласкателства сигурно стават много отегчителни. Искате ли да ви изпратя по една-две задачи?