Специален доклад

— Помниш ли ме? — попита го Андертън.

Уитуър пребледня.

— Божичко. Какво е станало? Лиза, при нас ли го водиш? — Очите му внезапно се спряха върху пистолета в ръцете на Андертън. — Слушай — каза той свирепо, — не й причинявай зло. Каквото и да си мислиш, тя няма никаква вина.

— Вече го разбрах — отвърна Андертън. — Можеш ли да ни пратиш ескорт? Току-виж се нуждаем от защита по обратния път.

— Обратния път! — Уитуър се втренчи в него невярващо. — Ти се връщаш? Предаваш се?

— Да, предавам се. — Говорейки бързо и припряно, Андертън добави: — Има нещо, което трябва да направиш незабавно. Запечатай маймунския сектор. Увери се, че никой не може да проникне в него — нито Пейдж, нито който и да е друг. Особено военните.

— Каплан — каза миниатюрният образ.

— Какво Каплан?

— Беше тук… Току-що си тръгна.

Сърцето на Андертън спря да бие.

— Какво правеше?

— Събираше данни. Правеше дубликати на докладите на нашите провидци, отнасящи се до теб. Твърдеше, че ги иска единствено за своя защита.

— Значи вече са у него — каза Андертън. — Прекалено късно е.

Разтревожен, Уитуър почти изкрещя:

— Какво искаш да кажеш? Какво става?

— Ще ти обясня — рече Андертън тягостно, — когато се върна в кабинета си.

VIII

Уитуър го посрещна на покрива на полицейското здание. След като малкото корабче кацна, роякът ескортиращи съдове направиха остър завой и отлетяха. Андертън бързо се приближи към русолявия младеж.

— Получи каквото искаше — каза му. — Можеш да ми щракнеш белезниците и да ме пратиш в затворническия лагер. Но това няма да е достатъчно.

Сините очи на Уитуър бяха бледи от несигурност.

— Боя се, че не разбирам…

— Вината не е моя. Изобщо не трябваше да напускам сградата на полицията. Къде е Уоли Пейдж?

— Вече го задържахме — отвърна Уитуър. — Няма да ни създава проблеми.

Лицето на Андертън беше мрачно.

— Арестувал си го по неправилна причина — каза той. — Това, че ме пусна в маймунския сектор, не беше престъпление. Но предоставянето на информация на армията е. Имал си внедрен армейски шпионин, работещ тук. — Той се поправи малко тромаво: — Тоест, аз съм имал.

— Отмених заповедта за твоето задържане. Сега отрядите търсят Каплан.

— Някакъв успех?

— Тръгна си оттук с армейски камион. Проследихме го, но камионът влезе в казармен район. Сега са преградили улицата с голям танк R–3 от времето на войната. Ако го отстраним, това ще означава гражданска война.

Бавно, колебливо, Лиза излезе от кораба. Беше все още бледа и разтреперана, а на шията й се образуваше грозна синина.

— Какво ти се е случило? — попита Уитуър. След това зърна неподвижната фигура на Флеминг, просната вътре. Обръщайки се с лице към Андертън, той каза: — Значи най-накрая си престанал да си въобразяваш, че това е някакъв мой заговор?

— Така е.

— Не мислиш, че аз… — направи гримаса на отвращение — …_кроя планове_ да ти взема работата.

— О, напротив. Всички сме виновни в това прегрешение. Аз пък кроя планове да я задържа. Но това тук е нещо различно — и ти не носиш отговорност за него.

— Защо каза, че е твърде късно да се предадеш? — поинтересува се Уитуър. — За бога, ще те сложим в затворническия лагер. Седмицата ще мине и Каплан все още ще е жив.

— Да, той ще е жив — призна Андертън. — Но може да докаже, че би бил също толкова жив, ако аз се разхождах свободно по улиците. Той разполага с информация, която доказва, че преобладаващият доклад вече е невалиден. Може да унищожи предпрестъпната система. — Андертън завърши: — И в единия, и в другия случай той печели — а ние губим. Армията ни дискредитира. Стратегията им успя.

— Но защо рискуват толкова много? Какво всъщност искат?

— След Англо-китайската война армията загуби позиции. Нещата не са такива, каквито бяха в добрите стари времена на АЗФС. Тогава те управляваха всичко, и във военен, и в политически аспект. И извършваха собствена полицейска дейност.

— Като Флеминг — каза тихо Лиза.

— След войната Западният блок бе демилитаризиран. Офицери като Каплан бяха пенсионирани и освободени. Това не е приятно за никого. — Андертън направи гримаса. — Напълно го разбирам. Той не е единственият. Но не можехме да продължим да я караме така. Трябваше да разделим властите.

— Казваш, че Каплан е спечелил — рече Уитуър. — Не можем ли да направим нещо?

— Аз няма да го убия. Ние го знаем и той го знае. Вероятно ще се появи, за да ни предложи някаква сделка. Ще продължим да функционираме, но Сенатът ще ореже правата ни. Това не би ти харесало, нали?

— Едва ли — отвърна натъртено Уитуър. — Някой ден аз ще управлявам тази агенция. — Той се изчерви. — Не веднага, разбира се.

Изражението на Андертън бе мрачно.

— Много лошо стана, че ти огласи преобладаващия доклад. Ако беше действал по-тихо, можехме внимателно да го оттеглим. Но вече всички знаят за него. Сега не можем да потулим нещата.

— Предполагам, че не — призна Уитуър неловко. — Може би аз… не съм овладял тази работа толкова добре, колкото си мислех.