Сърце под маска

Щом икономката се оттегли, в стаята се появи Джъстин, който учтиво се осведоми дали са й донесли всичко, което й е необходимо. После съобщи, че се оттегля в кабинета си, а тя е свободна да прави каквото си иска. След като й донесоха топла вода и лека закуска, Женевиев заключи внимателно всички врати към спалнята, нареди на Емелин да започне с разопаковането на багажа, запали една лампа и влезе в стаичката за преобличане, нетърпелива да се запознае отблизо с тайния изход.

Очевидно тунелът не беше използван от години. Младата жена тръгна предпазливо напред, като предварително постави напреки на вратата тежка мраморна статуя, за да не се затвори. Тежък, задушлив мирис проникна в ноздрите й, а при всяка стъпка около нея се вдигаха огромни облаци прах, които скоро я обгърнаха цялата. Разкиха се и едва не изпусна лампата. Тесните стълби водеха стръмно надолу. От каменните стени висяха огромни паяжини, прилични на дебела дантела. Женевиев с усилия си проправяше път към зейналата пропаст.

Скоро чу топуркане на безброй малки крака и с отвращение установи, че тунелът гъмжи от плъхове. Въпреки всичко решително продължи напред.

Стори й се, че е вървяла цяла вечност, когато най-после усети свежия полъх на морския бриз и разбра, че изходът е близо. Почвата под краката й стана влажна, стълбите се покриха с дебел зелен мъх и станаха хлъзгави. Женевиев трябваше да внимава да не падне. По едно време се спря и се вслуша. Някъде отдалеч долиташе плисък на вода и шумът на вълните й се стори като песен на сирени, която неотразимо я привличаше. Най-после се озова в крайбрежната пещера.

Макар и с неохота, Женевиев реши да се върне обратно, защото не знаеше колко време ще й е необходимо да изследва пещерата и да търси изхода. Най-важното беше, че тунелът отлично щеше да послужи на целите й. Трябваше колкото се може по-скоро да уведоми Ив-Пиер за съществуването му.

Тази вечер съдбата беше благосклонна към Женевиев, защото по време на вечеря Джъстин получи някакво съобщение, прочете го и със смръщено чело заяви на жена си, че е възникнал делови проблем и е принуден да напусне Блекхийт Хол най-малко за четиринадесет дни.

— Съжалявам, Женет. Не ми се иска да те оставя сама толкова скоро след сватбата и още преди да си свикнала с новия си дом — извини се Джъстин. — Макар че още в самото начало те предупредих, че може да се стигне дотам.

— Да, помня — отговори с подчертано равнодушие тя, скривайки умело горчивото си разочарование. Не желаеше да го притеснява. — Не се тревожи заради мен, Джъстин. Междувременно ще се опитам да опозная по-добре новия си дом. Сигурна съм, че ще се справя и сама.

Успокоителните думи на съпругата му само разсърдиха Джъстин. Възприе ги като драстично доказателство, че Женет изобщо не се интересува от него.

Ако зависеше от нея, с удоволствие би ме пратила по дяволите, помисли си горчиво мъжът. Без съмнение се радва, че трябва да замина. Така няма да й се наложи да споделя леглото със законния си съпруг. Да, да, точно така беше! Дори се усмихваше на себе си. Сигурно се радваше, че се е отървала… Вещица!

Женевиев наистина се усмихваше, но то беше само защото внезапно беше проумяла каква идеална възможност разкрива пред нея двуседмичното отсъствие на Джъстин. Това улесняваше осъществяването на плана й, но Джъстин не можеше да знае това и беше сигурен, че жена му се зарадва на факта, че няма да я обременява с присъствието си. Запита се как ли би се почувствала, ако узнаеше с какво се занимава в действителност, колко опасни са начинанията му и че всеки ден го заплашва смърт. Помисли малко и стигна до горчивото заключение, че дори това не би я засегнало особено. Явно се беше излъгал: разумът и интелигентността, които беше забелязал, не съществуваха в действителност. Жена му беше повърхностна кокетка и нищо повече, без искрица разум и без… без сърце! Мислеше само как да привлече колкото се може повече обожатели.

Захвърли с отвращение салфетката и скочи от стола си.

— Няма защо да се сбогуваме — проговори ледено Джъстин. — Сигурен съм, че имаш важна работа, която отнема цялото ти време. Сбогом!

После извика Уентуърт и бързо излезе от трапезарията. Женевиев остана на масата, чувствайки се като счупена играчка, захвърлена небрежно в ъгъла.

Много добре, господинчо, ядоса се внезапно тя, щом се отнасяш по този начин с мен, аз няма да се опитвам да ти преча. Върви по дяволите, Джъстин Тревилин, върви по дяволите, надменни човече! Зад красивата ти фасада няма нищо друго, освен ограничен разум и празно сърце! Не знам само защо за известно време се почувствах привлечена от теб!

Женевиев се опита да си вдъхне смелост и когато напусна трапезарията, зелените очи святкаха заплашително. Дори Ротфелдер отстъпи от пътя й, смаян от вида на новата си господарка.