Сърце под маска

Когато беше сигурна, че не могат да я видят, Женевиев се плъзна безшумно към едно от старите дървета в края на улицата и се прикри зад широкото грапаво стъбло. Разви въжето, което беше преметнала през рамо, хвана единия му край, снабден с желязна абордажна кука, и го преметна през клоните на дървото. Листата прошумяха едва чуто и шиповете на куката се забиха в един дебел клон. Младата жена дръпна няколко пъти, за да е сигурна, че куката се е заловила здраво, и се покатери по стъблото. Когато изчезна в зелената корона, Ив-Пиер я последва. Двамата се настаниха на върха и издърпаха въжето.

Останали без дъх, мъжът и жената се вслушваха в шумовете на нощния град. След малко Женевиев решително се смъкна по един клон, разположен почти до стените на Консиержерията. Надигна се и метна куката нагоре, надявайки се да я закачи за някои от острите каменни фронтони над прозорците на третия етаж на сградата. За съжаление куката се удари в покрива и с трясък се изпързаля надолу. Въжето се опъна с такава сила, че Женевиев за малко не загуби равновесие. Клонът се разлюля и пъшкането на Ив-Пиер зад гърба й отекна като изстрел в ушите й. Но тя успя да сграбчи клона над главата си и да се задържи в това положение. Дясната й ръка стискаше отчаяно дебелото корабно въже. Куката не успя да достигне каменната настилка на улицата. Със свито от ужас сърце Женевиев бързо я изтегли нагоре, молейки се стражите да не са забелязали нищо.

— Какво става? — попита остър мъжки глас и един от постовете изтича в посоката, от която идваше шумът. Без да смеят дори да си поемат дъх, Женевиев и Ив-Пиер останаха вкопчени в клоните. В този миг през улицата притича бездомен пес и лаят му отекна пронизително в нощната тишина. Мършавото животно се отри в портите на крепостта и успокоено продължи пътя си.

Мъжете се изсмяха.

— Я вижте! Някакво си бездомно псе, което си търси храна! — извика един от тях. — Не си губи времето да го гониш. По-добре ела да чуем как завършва историята на Талбо с хубавата Соланж!

Мъжът вдигна рамене и се присъедини към другарите си.

Женевиев и Ив-Пиер поеха дълбоко дъх и безмълвно се спогледаха. Бяха на косъм от разкриването. Разтърсвана от студени тръпки, Женевиев се надигна и се опита да спре треперенето на ръцете си, за да метне още веднъж абордажната кука.

— Нека го направя аз, мадам — предложи шепнешком Ив-Пиер.

— Не — промърмори едва чуто тя. — Сама ще го хвърля. За нейно голямо облекчение този път куката се закачи здраво за каменния ръб на фронтонния прозорец и не падна. Женевиев огледа внимателно улицата, изтри мокрите от пот ръце в панталона си, хвана се за въжето и скочи от клона. Само след минута вече се катереше по стената на крепостта. Трябваше да бърза, защото постовете всеки миг можеха да я открият. Най-после достигна фронтонния прозорец и се настани на върха. Спря да си поеме дъх и издърпа към себе си дългото въже. Нави го през рамо и скочи на покрива.

Покривът се спущаше стръмно надолу и на два-три пъти Женевиев едва успя да се задържи. Плъзгането надолу означаваше сигурна смърт. Държеше се за железните украси на двустранния покрив и пълзеше опипом напред, стараейки се да запомни обстановката. Високите тесни комини й помагаха да се прикрива. Облягаше се на тях и почиваше, без да рискува да падне или да я открият. Беше се постарала да запамети точно основния план на крепостта. Пред централния затвор имаше триъгълен вътрешен двор, облицован с квадратни каменни плочи, където някои от затворниците можеха да се разхождат и да поседнат под единственото криво дърво с увиснали клони, което растеше в ъгъла на изоставената цветна леха. Оттам се виждаше една от черните железни порти с остри шипове на върха.

След като достигна покрива над вътрешния двор, Женевиев внимателно огледа обстановката. Дървото не беше много високо и нямаше да й бъде от полза. Но щеше да бъде възможно да се спусне в двора въже, затворниците да се покатерят на покрива на крепостта и да излязат по опасния път, предприет от нея самата. Решителността й помръкна, защото знаеше, че родителите й нямаше да могат да се справят с опасностите на пътя към свободата. Само Вашел щеше с лекота да се покатери по въжето. Имаше още една възможност: да спусне в двора кош, някой от родителите й да влезе в него, да го завърже за здравото въже и с помощта на един или двама силни мъже да изтегли коша на покрива.

Сега трябваше да разбере дали в крепостта са затворени членове на семейството й или приятели. В такъв случай възнамеряваше да подкупи някои от постовете, за да ги пуснат след залез слънце в двора.