Сърце под маска

Женевиев внимателно уви дебелото въже около близкия комин и се спусна по него към един от прозорците. Успя да различи очертанията на коридора и вратите на множество килии. Всички бяха заключени. Приготви се да се качи отново на покрива, когато в коридора се появиха Клод Рамбуйе и един от надзирателите. Човекът раздрънка тежката връзка ключове, отключи една от вратите и направи знак на мъжа, седнал на нара, да се изправи. Женевиев познаваше затворника: шевалие Дьо ла Тур-Жоли, един от приятелите на Вашел. Едва не изписка от ужас, защото младежът беше измършавял и мръсен до неузнаваемост. Клод го удари с юмрук в челюстта и затворникът едва се удържа да не падне. Ах, колко й се искаше да разбие прозореца, да нахлуе вътре и да си отмъсти за всички злини, сторени й от този човек. Но трябваше да запази спокойствие. Трепереща от гняв, тя се изтегли на покрива и тръгна по обратния път към източната стена.

Беше изминала повече от половината разстояние, когато зад един комин внезапно изникна тъмна фигура. Вцепенена от ужас, Женевиев не можа да реагира. Мъжът я сграбчи за рамото и я притисна до стената на комина. Двамата се хлъзнаха и едва не се строполиха в двора.

— Не викай и не се опитвай да се съпротивляваш! — изсъска в ухото й непознатият. Женевиев почувства топлия му дъх и ужасът й изчезна. — Не ми се вярва, че ще повикаш стражата, аз също нямам такива намерения. Освен това можем да се подхлъзнем, а смъртта на каменните плочи съвсем не е приятна, уверявам те.

Женевиев разбра, че непознатият имаше право и не направи опит да се освободи. Само обърна лице и сърдито впи очи в неговите. Смаяно установи, че чужденецът е предрешен също както и тя. Носеше черна копринена маска, която обхващаше цялото му лице и тесен черен панталон.

Разрошената от вятъра коса беше катраненочерна, но слепоочията бяха посребрени. Очите бяха сиви и блещукаха като диаманти на лунната светлина. Очертаният под маската нос приличаше на орлов клюн, а пълните чувствени устни под тънките мустачки бяха полуотворени и разкриваха два реда равни бели зъби, които образуваха ярък контраст със загорялата от слънцето кожа. Това несъмнено беше скандално известният Шпионин, когото хората наричаха още и Черния Мефисто…

Мъжът се притискаше до Женевиев, за да я задържи до комина, и тя почувства колко стройно и гъвкаво е тялото му. Обхвана я страх и едновременно с това внезапна възбуда наелектризира кръвта й.

— Пусни ме! — извика тя и го блъсна.

— Не викай! — изсъска той. — Да не искаш да дойдат войници?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава стой мирно, проклето хлапе, и се опитай да ми обясниш какво търсиш тук и защо се промъкваш като котка по покривите. Нима не разбираш колко лесно можеш да загубиш равновесие? Каква игра играеш, момче? Още не си дорасъл дори да се бръснеш, а си се изкатерил чак тук.

Под яркочервената маска очите на Женевиев се разшириха. Нощният посетител явно я смяташе за момче.

— Не ви засяга защо съм тук, мосю — отговори ледено тя. — Освен това не смейте да ми задавате въпроси, защото съм сигурна, че властите ще се заинтересуват много повече от вас, отколкото от мене. Сигурна съм, че именно вие сте скандално известният Черен Мефисто, а за главата ви е обявена голяма награда. Полицията сигурно би искала да узнае нещо повече за връзките ви с роялистите.

Чужденецът се усмихна тайнствено и отслаби желязната си хватка, но остана близо до нея, за да не се опитва да му се изплъзне.

— Откъде-накъде ме смяташ за верен привърженик на краля, момче? — попита хладно той, без да потвърждава или да отрича, че е Черният Мефисто.

— Знам какви са членовете на събранието — отговори откровено Женевиев. — И макар някои слухове да твърдят, че вие сте един от тях, самото обстоятелство, че сте се изкачили на този покрив, доказва обратното. Освен това се говори, че сте английски шпионин, но и в това се съмнявам.

— Така ли? И защо? — осведоми се чужденецът. Около ъгълчетата на устните му играеше развеселена усмивка.

— Говорите френски като същински французин, мосю. Не се усеща типичният английски акцент. Ни най-малко. Освен това и маниерите ви не са на англичанин — добави тя, мислейки за небрежните, елегантни движения на мъжа. Жестовете му бяха бързи и отривисти. Погледна го и вдигна рамене. — Искам да кажа, че говорите не само с устата, а и с ръцете — като истински французин.

— Много си проницателно, момче, и имаш дарба за наблюдение — отбеляза чужденецът. — Но все пак не си достатъчно ловък за опасната работа, с която си се заловил. Върни се у дома. Много си млад да излагаш главата си на гилотината.

— О, аз нямам такива намерения. Вярно е, че главата ми виси на косъм, мосю, затова ви моля да не се намесвате в делата ми. Бъдете любезен да отстъпите настрани, за да продължа пътя си. И без това загубих достатъчно време.

Вместо да я освободи, чужденецът се подпря с две ръце на комина.

— В Консиержерията са затворени близките ти, нали? — осведоми се почти нежно той.

Женевиев измъчено прехапа устни.