Сърце под маска

— Не знам — призна тя. — Опитвам се да ги открия. Одеве обаче видях един стар приятел. През прозореца. Онзи негодник Клод Рамбуйе го удари!

В очите й нахлуха сълзи.

— И реши да подражаваш на Черния Мефисто, така ли? Ако искаш, ще ти помогна — прошепна с готовност чужденецът.

— Не — поклати глава Женевиев. — За да ми помогнете, трябва да ви открия имената на роднините си. Благодаря ви, мосю, но… Не мога да ви се доверя. Никому не мога да се доверя, разбирате ли?

— Добре, момче. Няма да настоявам.

— Тогава ми позволете да се оттегля. Довиждане, мосю.

Женевиев рязко се извърна и черната кадифена панделка, с която бяха вързани косите й, се закачи на грапавата повърхност на комина. Младата жена разтърси глава, за да се освободи, но не успя. Медноцветните плитки се спуснаха на гърба й и силният вятър ги развя около стройната й фигура.

— Божичко! — промърмори смаяно маскираният мъж. — Младо момиче!

Черният Мефисто, защото това наистина беше той, хвана младата жена за ръката и втренчи очи в лицето й. Познаваше много жени, но нито една от тях не би рискувала живота си по този дързък, безумно смел начин.

Когато откри тънката фигурка, която се изкатери на покрива по въжето и гъвкаво запълзя по покрива на затвора, той усети възхищение от смелостта на непознатото момче. Сега, когато установи, че има пред себе си жена, загуби ума и дума. Вгледа се в развените от вятъра коси, в дръзкото младо лице и в изразителните очи, които просветваха под червената копринена маска.

Триста дяволи! Тази девойка беше омайващо красива, смела и дръзка до безумие! Въпреки всички настойчиви предупреждения, които настойчиво му нашепваше разумът, Черният Мефисто се почувства неотразимо привлечен от непознатото момиче. То можеше напълно да се мери с него. Внезапно му се стори, че вижда себе си като в огледало, в което са отразени всички скрити стремежи на душата му. Разбра, че цял живот е чакал именно тази жена. Стоеше насреща й като омагьосан, забравил кой е и къде се намира. Двамата останаха сами в света.

— Коя си ти? — прошепна дрезгаво той. — Коя си, кажи?

— Познават ме под името капитан Лафол. Корабът ми се казва „Кримсън Уич“ — отговори тихо Женевиев, обхваната от същото странно напрежение, което всеки момент можеше да експлодира.

Сърцето й трепереше от възбуда. Желанието, изписало се по лицето на Черния Мефисто, беше повече от ясно.

Сигурно съм полудяла, помисли си тя. Но внезапно връхлетелите я чувства все повече се засилваха и копнежът да усети устните на този чужденец върху своите стана почти непоносим.

— Сигурен съм, че това не е истинското ти име — промърмори задъхано мъжът. — Но ти подхожда. Аз обаче ще те наричам Руж. Открай време имам слабост към червени коси.

Сякаш отгатнал мислите й, той сведе глава и впи устни в нейните.

Без да съзнава какво прави, Женевиев отговори на целувката му. И през ум не й мина да се съпротивлява. Не усещаше нищо друго, освен сладостта на прегръдката му. Кръвта пулсираше във вените й, а по нервите й пробягваха електрически искри.

Езикът му се плъзна по очертанията на устните й, после със сила ги раздели и проникна в нежната, податлива сладост на устата й. Ръцете му се заровиха в косата й и я опариха като огън. Устата му остави пламтящи следи по цялото й лице. Ноздрите му омаяно вдъхваха нежния аромат на лилия, който се излъчваше от тялото й. Някъде в най-далечния ъгъл на съзнанието му изникна смътен спомен, който обаче изчезна също така бързо, както се беше появил.

Мъжът се притисна плътно до тялото на прекрасната непозната, забравил и себе си, и опасността, която ги дебнеше. Усети как бедрата й потрепераха под натиска на слабините му и отново впи устни в нейните. Ръцете му се плъзнаха по копчетата на черното домино, за да освободят нежната й шия.

— Прекрасно, просто прекрасно — мълвеше дрезгаво мъжът. Топлият му дъх галеше нежната извивка на врата й.

Женевиев се олюля в обятията му. В сърцето й се надигаше изпепеляващо желание. И по-рано я бяха целували, но никога по този начин. Дори Джъстин, съпругът й, не беше я целувал така…

Джъстин!

Света Дево! Какво правеше тя? Нали беше омъжена жена! Защо се целуваше с този чужд човек? Не знаеше дори името му!

Най-после разумът проговори и младата жена рязко се отдръпна. Вдигна ръка и му залепи силна плесница.

— Как се осмелявате? — изкрещя сърдито тя и се разтрепери от гняв, че някакъв непознат е успял да събуди в сърцето й толкова силни чувства. Беше забравила дори съпруга си, семейството и всичките си дръзки планове. — Да не съм ви някоя обикновена уличница, с която можете да се забавлявате на всеки покрив! Аз съм дама, дама от висшето общество, ясно ли ви е! — прибави тя, проклинайки дръзката си уста, която за малко не издаде истинската й самоличност. Скочи и хукна напред, преди непознатият да успее да я задържи.

— Руж! — извика след нея Черният Мефисто. Беше уплашен до смърт, че ей сега ще я види да се срутва надолу по стръмния покрив. — Върни се, моля те!