Сърце под маска

Но тя не спря и мъжът не посмя да я последва, защото се боеше, че в страха си младата жена ще направи някоя погрешна стъпка и ще се строполи от покрива.

Нищо, че беше избягала. Непременно ще я срещна отново, мислеше си шпионинът. Щом се опитва да открие семейството и приятелите си в Консиержерията, тя скоро ще се появи пак. С дръзката си до безумие смелост няма да остави неизяснени неща.

Сигурно щеше да претърси не само крепостта, но и храма, където също беше пълно със затворници. Щеше да присъства и на Гревския площад, където всекидневно се извършваха екзекуции. Той трябваше също да посещава тези места и да наблюдава внимателно. Следващия път нямаше да я остави да му се изплъзне толкова лесно.

Коя ли е? — питаше се непрекъснато той. Странно защо му се струваше, че я познава отдавна. Трепна от изненада, когато проумя, че е намерил жената на своите мечти. Въпреки това обаче трябваше да изясни въпроса с нейната самоличност.

Беше му казала, че я наричат капитан Лафол и че е командир на „Кримсън Уич“. При този спомен едва не избухна в смях. Толкова абсурдна беше мисълта, че може да има жена, командир на кораб! После обаче си спомни гъвкавите й движения по въжето и очите под черната копринена маска се присвиха. Тази жена се катереше така, сякаш беше свикнала с корабните въжета, също като него. Да не би пък да беше казала истината? После си припомни мига, когато едва не беше му разкрила истинското си име. Мадам, беше казала тя, мадам коя?…

Болка прониза сърцето му, когато внезапно осъзна, че жената, която го беше омагьосала, има съпруг.

Каква ирония на съдбата, замисли се мрачно той. Когато я притисна в обятията си, напълно забрави, че самият той е обвързан в брачни окови.

— По дяволите! — изруга мъжът в мрака, покатери се през западната стена и се спусна по въжето си към площад Дофин.

Жена му не го обичаше. Двамата се бяха оженили по принуда и тя ясно му показваше, че желае да върви по свой собствен път. Но кака така Руж се движеше свободно, щом беше обвързана в брак?

Черният Мефисто стремително скочи на земята. Дългото дебело въже падна след него, той сръчно го улови, зави го на руло и го преметна през рамо.

Само минута по-късно шпионинът подкара малката си лодка покрай площад Верт Галант, намиращ се на западния край на остров де ла Сите, прекоси реката и спря край Рив Гош. Там живееше дядо му, който щеше да го подслони тази нощ.

15

— С голямо съжаление узнах, че по време на отсъствието ми не си се чувствала добре, Женет — каза учтиво Джъстин и поздрави жена си със сдържана целувка. Двамата се срещаха за първи път след пристигането му в трапезарията на Блекхийт Хол.

Женевиев се извърна и промърмори някакъв банален отговор. Като си спомни безбройните оплаквания, изброени пред него от Емелин, Джъстин отвратено изкриви лице. Тогава се разтревожи и дори се изплаши, че жена му е сериозно болна. Сега обаче разбра, че тя просто се е поддала на променливите си настроения и е страдала единствено от истерични пристъпи.

Женевиев беше бледа и имаше тъмни кръгове около очите, но Джъстин беше убеден, че е измислила всички тези страдания само за да го държи далеч от леглото си. Каза си, че би могла да си спести усилията — той нямаше намерение да се натрапва там, където очевидно не беше желан.

Като стигна до това заключение, Джъстин сметна, че въпросът е приключен, и посегна към пакета вестници, донесени от Лондон и оставени до чинията му.

Женевиев бавно пиеше чая си, облекчена, че Джъстин й обръща толкова малко внимание. Страхуваше се от изпитателния му поглед, страхуваше се и самата тя да не се издаде, че по време на отсъствието му не е боледувала истински. Под изкуствената бледнина на кожата й, постигната с помощта на дебел слой оризова пудра, проблясваше здрав слънчев загар, придобит при дългите й разходки по улиците и пазарите на Париж, където подслушваше приказките и мърморенето на буржоазията. Беше положила всички усилия да узнае нещо за съдбата на близките си. Лицето и ръцете й бяха изподраскани от дърветата на булевард дьо Пале, коленете й бяха подути и посинели от мъчителното катерене по покрива на Консиержерията. Ръцете й бяха загрубели и имаха мехури от въжето, с което се беше изкатерила по стената. Цялото тяло я болеше.

Но резултатът си струваше положените усилия и Женевиев усещаше гордост за себе си и екипажа си. Бяха положили добро начало. Бяха освободили от затвора шевалие Дьо ла Тур-Жоли и още двама мъже.

Женевиев и Ив-Пиер се принудиха да ги изтеглят на покрива с коша, защото пленниците бяха толкова слаби, че едва се държаха на краката си. Не можаха да се изкатерят по въжето, но после слязоха сами по опасния покрив. Тибо и Фабиен ги отведоха на сигурно място. На следващата сутрин се измъкнаха от града, преоблечени като монахини. Женевиев намери костюмите в гардероба на дядо си.