Сърце под маска

Накрая младата жена съчини подигравателно стихотворение, посветено на Клод Рамбуйе, връчи го на едно парижко хлапе и го помоли да го предаде на получателя, придружено от яркочервена копринена маска. О, как й се искаше да види лицето на Клод, когато получаваше посланието й! Той нямаше да разгласи нищо от случилото се, защото не искаше да го сметнат за глупак. Но Женевиев изпрати копие от сатирата в редакцията на един радикален вестник. Още същия ден описанието на бягството на тримата аристократи, придружено от злобна карикатура на Клод, беше публикувано.

Женевиев и екипажът на „Кримсън Уич“ отведоха тримата благородници в Англия и им дадоха малко пари в брой, за да започнат нов живот. После моряците свалиха капитана си край входа към пещерите и разтовариха контрабандните стоки, които възнамеряваха да продадат на доверените си хора от Пензанс. След като се освободиха от плячката, наполовина закупена и наполовина открадната, моряците насочиха Шалупата към скривалището, в което щяха да очакват по-нататъшни заповеди.

Размишлявайки за нещата, които беше преживяла във Франция, Женевиев не можеше да си представи, че оттогава са минали четиринадесет дни. Все още трепереше от страх и вълнение. Най-много се боеше, че някой ще узнае за подвизите й и ще я предаде. Едновременно с това умираше от желание да се довери някому.

Какво ли щеше да стане, ако някой, а може би дори съпругът й, узнаеше за срещата й с Ноар, както беше нарекла мъжа, смятан от нея за Черния Мефисто? Напразно се опитваше да го прогони от мислите си. Винаги, когато си припомняше среднощната им среща, я изпълваше необясним копнеж. Струваше й се, че този човек е същински дявол, щом с една-единствена целувка беше успял да запали в тялото й огън и едновременно с това беше откраднал и сърцето й. Все още усещаше вкуса на устните му върху своите, сякаш бяха минали само няколко минути от мига, в който я беше целунал. Мислите й непрекъснато се връщаха към него. Всяка нощ сънуваше горещите му обятия.

Въпреки че полагаше всички усилия да задуши нахлулите в сърцето й чувства, Женевиев не можеше да потисне надеждата да го види отново, макар да признаваше пред себе си колко невероятна е подобна възможност. Инстинктът обаче й подсказваше, че пътищата им скоро ще се срещнат. Това беше предопределение на съдбата. Усещаше, че въпреки чувството си за чест и дълг двамата с Ноар скоро щяха да станат любовници. Казваше си, че не бива да го допуска — тя беше омъжена жена и бъдещето й беше свързано единствено с Джъстин. Каквото и да станеше, беше осъдена да прекара остатъка от живота си с него. Беше се заклела във вярност пред олтара и не можеше да захвърли клетвата си заради моментна любовна страст. Но копнежът за любов заплашваше да надделее. По-силно от всичко на света желаеше да опре глава на рамото на любимия си, да се сгуши в него, макар и за миг.

Вдигна очи към края на масата, където седеше мъжът й, скрил лице зад вестниците. Погледни ме, Джъстин, помоли се тихо тя. Аз съм много повече от онова, което виждаш. Но мъжът насреща й беше задълбочен в четене и не забеляза умолителния поглед на жена си.

Никога преди това Женевиев не беше се чувствала толкова потисната и вътрешно раздвоена.

Както всички делови работи, така и многобройните предприятия на Джъстин не вървяха гладко и само след седмица той отново беше принуден да напусне Блекхийт Хол. Този път съобщи на жена си, че ще отсъства повече от месец, и тя не знаеше дали да плаче или да се чувства облекчена.

От една страна се беше надявала двамата да поживеят по-дълго заедно и може би да оправят недоразуменията, възникнали помежду им. Въпреки многообещаващата целувка пред олтара бракът им не вървеше добре и положението все повече се влошаваше. Много й се искаше да изяснят нещата помежду си.

Джъстин беше красив мъж и я привличаше, но тя не успяваше да проникне през хладната, самонадеяна фасада, която скриваше истинската му същност. Усещаше силно желание да запрати по дяволите собствената си напудрена физиономия и да му разкрие истинското си аз. Надали щеше да остане равнодушен, ако разбереше, че има насреща си нещо повече от повърхностната, глупава хлапачка, която беше виждал досега. Но това щеше да стане възможно едва когато узнае със сигурност какво е станало с родителите й и брат й. Ако сега му разкрие истината, мъжът й непременно ще побеснее от гняв и ще й забрани да търси близките си. Не беше сигурна, че ще й предложи да продължи търсенето вместо нея, още повече, че деловите въпроси отнемаха голяма част от времето му. От друга страна се радваше, че е принуден да пътува из страната, защото можеше да използва отсъствието му и да се погрижи за осъществяването на собствените си планове. Успехът на първото й начинание събуди в сърцето й надежда да измъкне близките си живи и здрави от Франция. Само дано не ги екзекутират дотогава. Женевиев беше сигурна, че родителите й са живи, иначе непременно би чула нещо за тях по улиците на Париж. Баща й беше известна личност и екзекуцията му щеше да вдигне голям шум.