Сърце под маска

Циганската кола мина покрай Льо Маре и през площада, където някога се издигаше разрушената от народа Бастилия. След половин час стигнаха градските врати. Женевиев се приведе напред и кокетно заговори с пазачите. Пъстрите й поли бяха вдигнати чак до коленете и мъжете не можеха да откъснат очи от тях. Опря ръце на кръста си и изкусително залюля бедра.

— Ей, сержанте! — извика тя и погледът й се плъзна по стройния мъж в униформа. После навлажни устни с езичето си и продължи: — Хайде, пуснете ни! На Гревския площад избухна бомба и народът се разбяга. Бедният ми съпруг едва не умря от страх. Вече е стар и здравето му е крехко, нали разбирате! Ще го отведа на село да си почине.

— О, така ли? — осведоми се учтиво, но сериозно войникът. — Покажете ми документите си — заповяда рязко той.

Женевиев вдигна рамене.

— Всичко е в ред, сержанте — отговори безгрижно тя и му подаде фалшивите документи. — Ако трябва, претърсете цялата кола. Но побързайте, защото бедният ми мъж може всеки момент да предаде Богу дух. Искам да умре в мир. Вярно, че вече е стар и немощен, а аз съм млада и пламенна, но беше добър с мен и не искам да го изоставя. Ще се погрижа поне последните му часове да бъдат щастливи.

— Права сте, мадам — отговори ухилено мъжът, представяйки си болния стар мъж и буйната му млада жена. Нищо чудно, че хубавицата го гледаше с неприкрито желание. Постът почти съжали бедния стар глупак. Кой знае колко рога растяха по главата му. — Всичко е в ред, мадам — заключи той и й върна документите. — Ще прегледам колата и готово.

Постът отвори вратичката и бегло огледа насядалите вътре хора. Очите му се спряха с насмешка върху стария херцог, който беше чул разговора и отлично играеше ролята, която му бяха отредили. Беше полегнал върху куп парцали и мъчително си поемаше въздух, докато ръката му притискаше гръдния кош.

— Бедната ми Елен — мърмореше като на себе си Ив-Пиер. — Не трябваше да давам хубавата си дъщеричка на толкова стар мъж. Ето че умира и за нищо не става вече. Не може да пълни дори шишетата с лекарства. Тази сутрин ми счупи четири. Но ти не се бой, Бабет — продължи той, обърнат към внучката на херцога, — за теб ще намеря най-добрия мъж, млад и силен като бик.

Постът беше чул достатъчно. Той затвори вратата с трясък и махна с ръка на Женевиев да продължи пътя си.

— Много съжалявам, че се държах така, мосю — проговори развеселено Ив-Пиер. — Но нали трябваше да измамим стражите.

— Зная. Не се грижете за мен, мосю. В Консиержерията изтърпях какво ли не, а там не искаха да ми спасят живота, нали!

Но опасността все още не беше отминала. Обитателите на колата замлъкнаха и се вслушаха напрегнато в трополенето на колата, която ги отнасяше далеч от Париж.

„Кримсън Уич“ свали херцога и семейството му включително сина, когото бяха измъкнали от Консиержерията — на южното крайбрежие на Англия, в Портсмут. После шалупата пое курс на запад.

Обсипаното със звезди небе се простираше безкрайно над тъмното, бездънно море. Над водата се стелеше мека, бледосива мъгла и към шумящата водна следа се примесваха бисерни капки роса.

Беше доста хладно и Женевиев, застанала на кормилото, потреперваше. Лятото отминаваше и ветрецът, който галеше кожата й, носеше студения полъх на есента. Скоро листата на дърветата щяха да се оцветят в червено и златно и полята щяха да утихнат след привършената жътва.

При тази мисъл Женевиев угрижено въздъхна. Идването на зимата означаваше, че я очакват нови трудности. През есента започваше светският сезон и Джъстин непременно щеше да настои да напуснат Блекхийт Хол и да се преместят в градския му дом в Лондон. Вероятно през зимата сделките му също щяха да замрат и тогава щеше да има повече време да се посвети на жена си. Без съмнение щеше да разбере, че му е разигравала театър и съвсем не я измъчват толкова страшни болести. На всичкото отгоре стаята й в градската къща нямаше да има таен изход и щеше да й бъде много трудно да се измъква незабелязано.

Непременно трябваше да измисли нещо. Може би трябваше да намери пристанище за „Кримсън Уич“ някъде в Брайтън, защото разстоянието от Лондон до прочутия морски курорт беше само четири часа с бързи коне. Джъстин нямаше да има нищо против да й купи лека карета и бърза четворка коне, с които да посещава баните в Брайтън.

— Капитан Лафол — извика Пернел, който тъкмо слизаше от мачтата. — Я вижте ей там! — Той й подаде далекогледа и посочи на югозапад. — Само преди миг бях готов да се закълна, че съм видял кораб. Шхуна, само на три мили от нас. Стори ми се, че ни преследва, капитане. Уплаших се, но корабът внезапно изчезна. — Морякът заклати глава. — Сигурно съм видял призрак. Изпаренията над морето, луната, която танцува по вълните, кой знае… — Той сви рамене. — Хрумна ми, че „Кримсън Уич“ е също толкова загадъчна за другите кораби…

— Прав си — прошепна Женевиев и по гърба й пробягнаха студени тръпки. — Имаше ли вдигнат флаг, Пернел?

— Не. Това беше най-странното, капитане.

Женевиев не видя нищо в мрака. Въпреки това я прониза странно предчувствие и тя рязко отпусна далекогледа.