Сърце под маска

— Точно така — кимна Женевиев. — Въпреки това не е редно да го предадем на френските власти, Оливие. Той е привърженик на краля, също като нас. Не можем да предадем хората, които са на наша страна.

— Бяхме сигурни, че ще реагирате така, капитане — призна лекарят. — Затова не предприехме нищо. Какво ще правим с него? Трябва по някакъв начин да се отървем от присъствието му на борда, нали?

— Доведете го в кабината ми — нареди кратко Женевиев. — Ще го разпитам лично. После ще решим как да го отпратим. Може би не е лошо да поискаме откуп от екипажа му. Ако моряците са му верни — а по всичко личи, че това е така, — ще дадат всичко, което имат, за да си го върнат.

— Отлична идея, капитане. Ей сега ще го доведа — отговори с, усмивка Оливие и тръгна към вратата.

— Добре. Не забравяйте едно, Оливие — извика подире му тя. — В присъствието на Дяволския капитан всички трябва да носите качулки. Не искам да види лицата ви.

Корабният лекар наведе глава в знак на съгласие.

— Винаги сме били предпазливи, капитане. Не сме произнесли нито едно име в негово присъствие. Той не видя почти нищо от „Кримсън Уич“ и екипажа и няма как да ни предаде.

— Много добре — похвали го Женевиев.

След като Оливие излезе, младата жена бързо седна пред огледалото, за да се подготви за срещата с Ноар.

21

— Какво смяташ да правиш, Руж? — започна веднага Ноар, след като двама от екипажа на „Кримсън Уич“ го доведоха в кабината на Женевиев. — Нима искаш да потопиш кораба ми? Или да избиеш хората ми? За Бога! Ако не те беше улучила онази рейка, щях да те напердаша както заслужаваш! Виждам, че си се отървала леко — добави кисело той. — Същинска котка с девет живота, която се приземява винаги върху краката си.

— Разбира се — отговори тихо Женевиев. — Ако не играем, за да спечелим, какъв е смисълът на играта? Не се тревожи, Ноар, положението не е чак толкова лошо. „Черният Мефисто“ плава на две мили зад нас, а екипажът му е на борда и изпомпва водата от трюма. Натоварихме ги в лодките, но те се върнаха на борда веднага, след като ние напуснахме кораба ти. Не ме смятай за убийца. Нямаше да те нападна, ако не беше преследвал „Кримсън Уич“. Ако знаех, че си ти, никога нямаше да дам заповед за стрелба.

— Реших, че имам насреща си пирати — призна мрачно Ноар. — Не бяхте вдигнали флага си. Много ми се щеше да се запозная с командира на този призрачен кораб, боядисан също като моя. Плъзгахте се пред нас като сянка, като отражение на вълните… Е, няма нищо. — Той сви рамене. — Направих глупост и си плащам за това. Разбрах, че е твоят кораб в момента, в който ти откри огън.

— Ти също не беше вдигнал флаг и моите моряци те сметнаха за пират — отговори с усмивка Женевиев.

Ноар се ухили и белите му зъби проблеснаха под черната маска. Странно, че никому не беше хрумнало да я свали, макар че ръцете му бяха завързани. За миг Женевиев усети силно изкушение да го стори, но се въздържа, въпреки че много й се искаше да види истинското лице на непознатия, който така устремно беше завладял сърцето й.

Остана неподвижна пред него, втренчила очи в лицето му, питайки се кой е този човек и с какво я привлича толкова силно. Лицето на Ноар — или поне онова, което се виждаше от него — не беше по-красиво от лицето на съпруга й. Тялото му също не беше по-силно от гъвкавата, мускулеста фигура на Джъстин. Може би тайната се криеше в излъчването му, в буйната жизненост, която напълно липсваше у хладния, сдържан Джъстин с неговата надменна небрежност. Ноар беше дързък до безумие и това я възхищаваше. Женевиев не можеше да си представи съпруга си на борда на кораб в бурно море — с развени от вятъра коси, изпръскан от морска пяна, с разкъсани, мокри от пот дрехи. Джъстин не се радваше на живота, установи мрачно Женевиев, той приличаше на студен, твърд глетчер с остри, заплашителни ръбове. Ноар, напротив, беше пламтящ огън, с внезапно сменящи се настроения, непредвидим и затова още по-опасен.

Ноар би дал много да можеше да прочете мислите на Женевиев. Не разбираше какво се крие под този странен поглед. Дали жената срещу него не проумяваше именно в този момент онова, което за него беше безспорна истина — че двамата бяха предопределени един за друг? Ако успееше да се освободи от въжетата, които стягаха ръцете му, щеше да й го докаже, ей сега, веднага.

Както седеше на стола с ръце зад гърба си, той се опита да разхлаби въжетата, които се впиваха в китките му. Завъртя ръце, задърпа възела и въжетата изведнъж се поддадоха.

За да отклони вниманието на Женевиев, той продължаваше да я гледа с премрежени очи и да дава неясни отговори на въпросите, които му задаваше. Възхищаваше се на дързостта и интелигентността й. По челото му избиха капки пот, но Женевиев беше вдълбочена в разговора и не забелязваше усилията му.