Сърце под маска

— Думи, само думи — продължи все така подигравателно Ноар. — Чувам от теб какво ли не, но досега нищо не си доказала с дела.

Женевиев цялата се изчерви, защото знаеше, че мъжът насреща й говори не за битки, а за целувките, които й беше откраднал и за начина, по който се беше помъчила да го отблъсне от себе си.

— Гард! — изръмжа вбесено тя. — И се пази, защото скоро ще служиш само за храна на рибите.

— Щом си толкова сигурна в себе си, може би ще се осмелиш да сключиш с мен малък облог — предложи развеселено той.

— Какъв облог? — промърмори сърдито Женевиев.

— Много просто: ако спечелиш, ще правиш с мен каквото искаш, а аз няма да се опитвам да бягам.

— А ако загубя?

— Тогава ще бъде почтено да ми позволиш същото.

Женевиев затаи дъх. Изразът на лицето му ясно показваше какво ще направи с нея, ако излезе победител в дуела. Без да иска, хвърли поглед към леглото и Ноар тихо се изсмя.

— Защо не отговаряш? — попита предизвикателно той и когато Женевиев не реагира, сви рамене. — Така и предполагах. Страх те е от мен.

— Не ме е страх! — изкрещя тя и мъчително преглътна. — Съгласна съм с облога, макар че не го смятам за особено почтен.

— Та ти изобщо не знаеш какво ще направя с теб, Руж. Да не мислиш, че ще те взема насила? Засрами се! Ще поискам откуп от екипажа ти — също както и ти. Вярвам, че моряците държат повече на теб, отколкото на ковчежето с луидори, които сте намерили в кабината ми.

— По дяволите! — заекна засрамено Женевиев.

— Ако все пак настояваш, аз с удоволствие ще се подчиня и ще направя с теб онова, което очакваш — продължи със святкащи очи Ноар, без да крие желанието си. — Ще ти кажа дори, че много искам да го сторя!

Той застана в гард и започна предпазливо да обикаля около нея. Бързите сигурни крачки и позата показаха на Женевиев, че си има работа с опитен дуелист. Трябваше да бъде много предпазлива и да не прави грешки.

Раздвижи се като тигър, който се промъква към плячката си, и впи очи в противника си.

Двете острия се кръстосаха, металът прозвънна и противниците веднага направиха крачка назад. После оръжията отново се срещнаха, този път с по-голяма сила, въпреки че всеки все още изпитваше силата и умението на другия. И двамата се усмихнаха мрачно, установявайки, че са попаднали на достоен противник. Най-после битката стана сериозна, сякаш по безмълвно споразумение. Всеки беше твърдо решен да победи другия.

Дяволското дрънчене, с което закалените стоманени острия се кръстосваха, отекваше в тясната кабина. Женевиев и Ноар нападаха и се оттегляха, приближаваха се и се раздалечаваха и с всяко елегантно, умело нападение и всяка умна, заплашителна контраатака уважението и възхищението им към противника нарастваха.

По челото на Женевиев избиха капки пот, които се стичаха под маската право в очите й. Затова размаха рапира във въздуха, принуди Ноар да отскочи назад и бързо ги изтри с ръкав. После прокара език по пресъхналите си устни и отново впи очи в противника си.

Ноар се усмихна — подигравателна, надменна усмивка, която болезнено й напомни за Джъстин и оня полузабравен ден преди много години в двора на Шато Сюр Мер. Колко й се искаше да изтрие от лицето му тази ужасна усмивка!

Рапирите отново се кръстосаха и дуелът продължи с неотслабваща сила. Женевиев много добре разбираше, че е в неизгодно положение, защото Ноар имаше по-голям обхват, а тясната кабина не позволяваше прилагане на хитрост. Непрекъснато се натъкваше на стена или на някаква мебел. По едно време се блъсна дори в печката и въглищата се изсипаха на земята.

Ноар спря и изненадано вдигна вежди.

— Защо искаш да горим в пламъците на ада, Руж? — промълви подигравателно той. — Имам по-добро предложение как да се стоплим.

Женевиев смръщи вежди и по лицето й се изписа желание за убийство. Вместо отговор, тя се втурна право напред и му нанесе силен удар. Ноар обаче беше подготвен за атаката и умело се защити. Женевиев и този път трябваше да се оттегли.