Светкавица

Нощта беше дъждовна, дъждът изпълни сънищата и. И в тези сънища имаше оглушителни гръмотевици и светкавици. Лора се събуди ужасена, но влажната нощ в Санта Ана не се нарушаваше отблясъка на шумни предвестници на смъртта. Валежът беше сравнително спокоен, без гръмотевици, светкавици и вятър, макар и Лора да знаеше, че няма да е винаги така.

3.

Апаратите прищракваха и бръмчаха.

Ерих Клитман погледна часовника. След три минути изследователската група щеше да се завърне в института.

Двама учени, наследници на Пенловски, Януская и фолкау, стояха пред командния пулт и изучаваха милиардите циферблати и датчици. Цялото осветление в залата беше изкуствено, защо прозорците бяха не само затъмнени, за да не се превърнат в насочващи фарове за нощните вражески бомбардировачи, но и зазидани по съображения за сигурнодт. Вътре беше задушно.

Застанал в ъгъла на главната лаборатория, близо до вратата, лейтенант Клитман възбудено изчакваше пътуването до 1989 година не заради чудесата, изпълнили бъдещето, а защото мисията му даваше възможност да служи на фюрера както малцина можеха. Ако успее да убие Кригер, жената и момчето, щеше да заслужи лична среща с Хитлер, да получи шанс да се срещне с този велик човек лице в лице, да усети допира на ръката му и чрез ръкостискането да се докосне до могъществото, огромното могъщество на германската държава, народ, история и съдба. Лейтенантът беше готов да рискува живота си десет пъти, хиляда пъти, само и само да привлече личното внимание на фюрера, Хитлер да научи за него не само като един от многото есесовци, а като личност, като Ерих Клитман, човекът, спасил Райха от мрачната съдба, която почти му бе наложена.

Клитман не отговаряше на представата за идеалния ариец и ясно съзнаваше физическите си недостатъци. Дядо му по майчина линия беше поляк, отвратителен мелез-славянин или с други думи, Клитман беше само три четвърти германец. Нещо повече, другият му дядо, двете баби и родителите му бяха руси, синеоки, с нор-дически черти, но Ерих имаше лешникови очи, тъмна коса и по-тежки, по-чувствителни черти като на дядото-варварин. Мразеше външността си и се мъчеше да компенсира физическите недостатъци с държането на най-бдителен нацист, най-храбър войник, най-ревностен поддръжник на Хитлер в цялото СС, което никак не беше лесно поради голямата конкуренция за подобна чест. Понякога се отчайваше, че може би никога няма да се увенчае със слава, но не се предаваше и ето сега стоеше тук, на прага на подвига, който щеше да му донесе Валхала.

Искаше да убие Стефан Кригер лично, защото така щеше да спечели благоразположението на фюрера и още, защото Кригер беше идеалният ариец — рус, синеок, с чисти нордически черти, от добро потекло. С всички тези предимства омразният Кригер все пак бе решил да предаде неговия фюрер и това вбесяваше Клитман, който трябваше да се бори за величие под генетичното бреме на мелез.

Сега, малко повече от две минути преди връщането на изследователската група от 1989 година, Клитман погледна тримата си подчинени, облечени като млади бизнесмени от друга епоха и усети яростна, но същевременно сантиментална гордост при вида им — толкова силна, че почти се просълзи.

Всички произлизаха от обикновени семейства. Унтершарфюрер Феликс Хубач, сержант на Клитман и втори по старшинство в групата, беше син на стругар-алкохолик и майка-повлекана, които презираше. Ротенфюрер Рудолф фон Машцайн се срамуваше от изпълнения с несполуки живот на баща си, беден селянин, а ротенфюрер Мартин Брахер беше сирак. Въпреки че бяха родени в различни области на Германия, двамата ефрейтори, сержантът и лейтенант Клитман имаха една прилика, която ги сродяваше като братя: смятаха, че най-истинска, най-дълбока и най-съкровена привързаност човек изпитва не към семейството, а към държавата, към отечеството и фюрера-въплъщение на отечеството, че държавата е единственото семейство, което има значение и че тази мъдрост ги извисява и превръща в достойни отци на бъдещата свръхраса. Клитман тайничко избърса ъгълчетата на очите с палец и размаза бликналите сълзи, които не можа да сдържи. След една минута изследователската група щеше да се върне. Апаратите прищракваха и бръмчаха.

4.

На тринадесети януари, петък следобед, в три часа един бял пикап пристигна на мокрия от дъжда паркинг на мотела, приближи се право до задното крило и спря до „Бюика“ с регистрационните номера на „Нисана“. Колата беше на пет-шест години. Вратата от срещуположната на шофьора страна беше пробита и ръждясала. Собственикът очевидно кърпеше пикапа малко по малко, защото някои от петната бяха изтъркани с шкурка и загладени, но още не бяха пребоядисани. Лора наблюдаваше колата през леко дръпнатото перде на прозореца в стаята на мотела. В отпуснатата ръка държеше автомата.

Фаровете на пикапа угаснаха, чистачките спряха и след миг слезе къдрава руса жена и се запъти към вратата. Почука три пъти. Крис стоеше зад вратата и гледаше майка си. Лора кимна. Крис отвори и каза:

— Здравей лельо, Телма. Ау-у, каква грозна перука!