Таен вампир

- Доктор Лофус е онколог. Тя е специалист по този вид рак и може да ви разясни нещата по-добре – каза доктор Франклин.

Един нов, непознат глас се чу в стаята - беше другата лекарка. Попи долавяше само накъсани медицински термини, които нищо не й говореха като аденокарцином или далако-венозна оклузия. Но едно изречение особено силно привлече вниманието на момичето:

- Казано по-просто, проблемът е, че тумора на дъщеря ви се разпространява към черния дроб, лимфата и панкреаса. Това значи, че не можем да я оперираме – каза докторката.

- Но с химиотерапия... – каза Клиф.

- Ще опитаме комбинирано лечение с лъчетерапия, химиотерапия и лекарство на име „5-Флуороурацил хексал”.Има ефект от подобно лечение, но няма да ви лъжа – в най-добрия случай ще удължим живота и с няколко седмици. На този етап опитваме да потиснем болката й чрез медикаменти, както и да удължим времето, което и остава. Разбирате ли?

Попи чуваше сподавения плач на майка си, но бе вцепенена. Чувстваше се сякаш слушаше някоя постановка по радиото, сякаш това нямаше нищо общо с нея.

- Има направени няколко проучвания тук, в Южна Калифорния – продължи доктор Франклин – които са направени върху възможността за лечение с имунотерапия и криогеника. Повтарям, че говорим за временно успокояване на болката, а не за лек.

- По дяволите – изкрещя Клиф. – Говорим за едно малко момиче. Как е стигнала до трета фаза без дори да забележим. Та тя до онзи ден не спираше да танцува.

- Съжалявам, господин Хилгърд – каза лекарката толкова тихо, че Попи едва успя да долови думите й

– Този вид рак е наречен „тихата болест”, защото се проявяват само няколко симптопа преди болеста да премине в напреднал стадий. За това шанса за оцеляване е толкова нищожен. Попи е второто момиче с такъв вид тумор, което към виждала. Доктор Франклинн сне особенно тежка диагноза, преди да я изпрати на изследвания.

- Трябваше да забележа – каза майката на Попи с пресипнал глас. – Трябваше да дойдем по-рано, трябваше да ... трябваше...

Чу се шум, сякаш от удряне. Попи надникна през открехнатата врата забравяйки притесненията си. Видя майка си да блъска по масичката за кафе, докато Клиф се опитваше да я успокои.

Попи се отдръпна

– Трябва да се махна оттук. Не мога да я гледам така повече – каза си тя и тръгна надолу по коридора. Краката й се движеха точно както обикновено. Тя се изуми, че все още и се подчиняваха.

Всичко около нея беше както обикновено. Медицинският пункт все още беше украсен по случай Четвърти Юли, куфарът в стаята, все още претъпкан с дрехи,беше на мястото си под прозореца. Дървеният под все още лежеше под краката й. Всичко е на мястото си, но как е възможно това – помисли си Попи. – Как е възможно стените да са все още на мястото си, телевизорът в съседната стая още да е включен?Ще умра – помисли си ужасено тя.

Странно, момичето не изпитваше страх. По скоро беше изненадана, а изненадата продължаваше да я връхлита отново и отново с всяка мисъл, която прекъсваха тези две думи. Аз съм виновна, че ще умра, трябваше по-рано да отида на лекар. Клиф каза „ По дяволите!”,ще умра. Не знаех, че ме харесва толкова. – Мислите й препускаха бясно. – Нещо в мен... Ще умра от нещо, което е вътре в мен. Точно като в онзи филм за извънземните. То е в мен в момента...

Тя сложи двете ръце на стомаха си, свали тениската си и се втренчи в корема си. Кожата й беше гладка, чиста. Попи не изпита никаква болка. – То е някъде там, вътре в мен. Ще умра заради него, а дори не знам колко време ми остава. Не чух да говорят за това. Имам нужда от Джеймс.

Попи взе телефона си, но имаше чувството, че ръцете не се подчиняват на тялото й. Тя набра номера му, молейки се да вдигне, но той не отговори. Телефонът му даваше свободно. Когато телефонният секретар се включи, Попи му остави съобщение „Обади ми се в болницата”, след което затвори телефона и се загледа в каната с вода, оставена на масичката до леглото й. Ще получи съобщението по-късно – утеши се тя – и ще ми се обади. Трябва да се издържа до тогава.

Попи не знаеше защо си помисли това, но то беше нейната цел. Да се издържи, докато не поговори с него. Не трябваше да мисли за нищо друго до тогава, просто да оцелее. Веднъж говорила с Джеймс, щеше да разбере какво би трябвало да изпитва и какво да прави.

На вратата се почука. Попи извърна поглед и видя майка си и Клиф. За момент тя се загледа в лицата им, които сякаш плаваха във въздуха. Очите на майка й бяха червени и подути, а Клиф беше пребледнял като лист смачкана, бяла хартия, а брадата му бе набола.

Господи, ще ми разкажат ли ? Не могат. Не могат да ми причинят това. Инстинктите на Попи я подтикваха да побегне. Беше на ръба на нервна криза.

- Няколко твои приятели за дошли на посещение. Фил им се обадил този следобед, за да ги уведоми, че си в болница. Тъкмо пристигнаха – каза майка и.

Джеймс – помисли си Попи, а нещо в гръдния й кош подскочи. Но Джеймс не беше сред посетителите и. Те основно бяха момичета от училището й. – Няма значение. Той ще дойде по-късно. Не трябва да мисля за това сега – утеши се тя.