Таен вампир

- Не, искам да те спася – каза Джеймс, а пръстите му се стегнаха болезнено около ръката и. – Искам да те спася, Попи.

Момичето остана неподвижно няколко секунди, опитвайки се да си поеме въздух, без да се разхлипа.

- Не можеш. Никой не може – каза най-накрая тя.

- Тук грешиш. – Джеймс осъзна, че стиска ръката и, и бавно премести своята на решетката на леглото.

– Трябва да ти кажа нещо. Нещо за себе си.

- Джеймс... – Попи вече дишаше нормално, но не знаеше какво да каже.Джеймс беше полудял. Ако всичко това не беше толкова ужасяващо, може би думите му щяха да я поласкаят. Той беше разстроен от случващото се, за да мисли трезво.

 – Наистина те е грижа за мен – каза тя нежно и сложи ръката си върху неговата.

Джеймс и се усмихна. Ръката му се обърна, за да улови нейната, но внезапно я отблъсна.

- Нямаш никаква представа колко много – каза той с ясен, но неестествен глас. Обърна се към прозореца и добави

– Мислиш, че знаеш всичко за мен, но има нещо много важно, което трябва да ти кажа.

Попи се почувства вцепенена. Не разбираше защо продължава да говори за себе си, след като тя умира. Но се опита да бъде нежна.

- Можеш да ми кажеш всичко. Знаеш това.

- Това не е нещо, на което ще повярваш. Да не говорим, че нарушава правилата.

- Какви правила? – каза тя.

- Правилата. Водя се по различни правила от твоите. Човешките правила не значат нищо за нас, но нашите не могат да бъдат нарушавани.

- Джеймс – каза тя с нарастващ страх. Той наистина беше изгубил ума си.

- Не знам как да ти го кажа. Чувствам се като във филм на ужасите. – той се обърна и добави – Знам колко ужасно звучи, аз съм вампир, Попи.

Попи седна в леглото си за момент. Тя се вкопчи в масичката до леглото, хвана купичка със зърнена закуска и го замери с нея.

- Копеле! – изкрещя тя търсейки нещо друго, с което да го замери.

Глава пета

Джеймс избегна удара от хвърлената по него книга.

- Попи!

- Кретен такъв, подла змия! Как можа да ми причиниш това. Ти си едно разглезено, егоистично ... – крещеше Попи.

- Тихо! Някой ще те чуе.

- Нека чуят! Току-що разбрах, че ще умра, а ти имаш наглостта да се шегуваш с това. Някаква тъпа, налудничава шега. Не мога да повярвам. Мислиш ли, че ми е смешно?

– Попи остана без дъх от нарастващия в душата и гняв. Беше бясна на Джеймс, който й правеше знаци с ръка да замълчи, втренчил поглед във вратата.

- Идва сестрата – прошепна той.

- Чудесно, тъкмо ще й кажа да те изхвърли оттук – закани се тя. Гневът й бе стихнал, оставяйки след себе си сълзи в очите й. Никога не се беше чувствала толкова предадена.

- Мразя те, знаеш ли! – добави тя.

Вратата се отвори и в стаята влезе медицинската сестра с блузата на цветчета и зелените панталони.

- Какво става тук? – Попита тя, светвайки лампата. – Не ми приличате на член от семейството – каза сестрата, когато видя Джеймс. В гласа й се долавяше властвена нотка.

- Не, не е! Не го искам в стаята си – каза Попи.

Медицинската сестрата нагласи вазглавниците на Попи, нежно постави ръка на челото й.

- Само членове на семейството могат да остават през ноща. - обърна се към Джеймс.

Попи пусна телевизора и зачака Джеймс да си отиде, но той не го направи. Момчето заобиколи леглото и застана пред сестрата, която го погледна, докато оправяше завивката на пациентката. Ръцете й постепено забавяха движението си, докато не спряха напълно. Попи я погледна косо, изненадана от случващото се.

Сестрата беше втренчила поглед в Джеймс, а ръцете и лежаха отпуснати върху болничното одеало, всякаш бе хипнотизирана.

Джеймс също се взираше в нея. На светната лапма Попи можеше да види лицето му, ала онова странното чувство, че не го познава все още я измъчваше. Той изглеждаше много блед, със суров поглед, сякаш правеше нещо, което му коства голямо усилие. Челюста му бе стегната, а очите му бяха сребристи и сякаш лъщяха на светлината.

Странна мисъл пробягна в съзнанието на момичето.

- Както виждате не се е случило нищо нередно – каза Джеймс на сестрата, сякаш водеха разговора от доста време.

Медицинската сестра премигна, огледа стаята сякаш се събужда от дрямка.

- Не, всичко е наред. Повикайте ме ако... – отвърна тя объркана.

– Ако имате нужда от нещо.

Тя излезе от стаята. Попи я наблюдаваше със затаен дъх, сетне извърна очи и погледа към Джеймс.

- Знам, че е клише – започна той – да използвам силите си по този начин, но свърши чудесна работа.

- Ти ли направи това? – попита Попи шепнейки.

- Не!

- Значи е някакъв психологически трик? – настояваше момичето.

- Не! – отговори Джеймс и седна на оранжевият пластмасов стол.

- Тогава полудявам! – За пръв път тази вечер Попи не мислеше за болеста си. Не можеше да мисли трезво за каквото и да било. В главата й нахлуваха мисли, объркани от недоумение. Тя се чувстваше като Дороти, когато къщата й бе отнесена от торнадо.

- Не си луда! Направих го по грешния начин, но не знам как да ти го обясня. Виж, знам колко ти е трудно да повярваш, но моят род използва този начин да нарежда на хората. Правим всичко възможно те да не повярват, от това зависи живота ни.