Таен вампир

Бе невъзможно да се мисли за каквото и да е при толкова много посетители, което напълно устройваше Попи. Цяло чудо бе, че седеше сред тях и разговаряше. Част от нея й се струваше толкова далечна, колкото Нептун, но въпреки това продължи да разговаря, за да задържи мислите си на страна. Никой не подозираше колко сериозно беше състоянието й. Дори и Фил, който бе толкова учтив и загрижен. Всички говореха за обикновени неща като купони, каране на ролери, музика и книги. Неща от предишния живот на Попи, който в този момент и се струваше толкова далечен. Клиф също говореше по-мило дори от дните, в които ухажваше майка и.

Когато най-после посетителите си тръгнаха, в стаята остана само майка й. Тя прегърна Попи. Само ако не знаех, но знам – помисли си момичето. – Тя не се държи както обикновено.

- Ще е по-добре ако остана тази нощ – каза майка й, опитвайки се да звучи импровизирано. – Сестрата каза, че може да спя на седалката на прозореца. Чудя се какво ли ще е времето, за да изтичам до вкъщи да си взема някои неща.

- Добре – каза Попи. Не знаеше какво друго да каже, пък и все още се преструваше, че не знае нищо. Пък и майка й безспорно се нуждаеше от малко прекарано време с дъщеря си, далеч от цялата тази история.

Точно след като майка й излезе от стаята, при Попи дойде медицинска сестра, облечена в блуза на цветчета и зелени панталони. Тя измери темперетурата и кръвното на момичето, след което излезе от стаята. Попи остана сама. Беше късно, но някъде в далечината тя все още се долавяше звука на телевизора.

През открехнатата врата на стаята се виждаше коридорът, който беше останал пуст. Тишина обгърна всичко наоколо. Попи се чувстваше самотна, а болката я разяждаше отвътре. Някъде под бледата кожа на корема й, туморът напомняше за присъствието си. А най-лошото - Джеймс не й се обади. Как бе възможно да не се обади? Не осъзнаваше ли колко и е нужен в момента? Не беше сигурна колко още може да издържи да не мисли за това. Вероятно най-добре щеше да бъде ако опита да поспи, да изпадне в безсъзнание, за да не може да мисли.

Но щом загаси лампата и затвори очи, съзнанието й се изпълни с мисли за плешиви момичета, скелети, ковчези и безкрайна тъмнина.

Ако умра, няма да съм тук. Дали изобщо ще отида някъде или просто ще спра да съществувам? Това бе най-страшното нещо, за което някога си е представяла. Попи започна да мисли и усещаше как губи контрол над самообладанието си. Страхът я обвзе и накара тялото й да потръпне под завивката. Ще умра, ще умра!

- Попи!

Очите й рязко се отвориха. За момент не можа да разпознае тъмния силует, който се очертаваше пред нея. През мислите й премина налудничевата идея, че смъртта идва, за да я отведе.

- Джеймс? – Промълви момичето.

- Не бях сигурен дали си заспала.

Попи пипнешком започна да търси копчето за включване на лампата.

- Остави я загасена. Промъкнах се незабелязано. Не искам сестрите да ме изгонят – каза Джеймс.

Тя преглътна, а ръцете и се заиграха с ръба на одеалото.

- Радвам се, че си тук – каза тя. – Помислих че няма да дойдеш.

Искаше й се да се хвърли в прегръдките му, да поплаче на рамото му. Но не го направи. Никога не бе го правела до сега. Нещо в него я спираше. Нещо, в което не трябваше да се меси, което я караше да изпитва страх. По начина, по който беше застанал, тя не виждаше лицето му.

Джеймс се държеше като напълно непознат. Той се обърна и с лекота затвори тежката врата на стаята. Тъмнината обгърна стаята. Единствено лунната светлина озаряваше стаята през прозореца. Попи се почувства странно, изолирана от болницата и от целия свят. Насаме с Джеймс, Попи се чувстваше защитена от всичко. Но странното чувство, че не може да го познае, остана в съзнанието й.

- Знаеш какви са резултатите от изследванията – каза той съвсем тихо, но не зададе въпрос.

- Майка ми не знае, че знам – каза тя. Как можеше да говори толкова спокойно, след като и се искаше да изкрещи. – Чух лекарите да го обсъждат с нея. Положението никак не е розово. Болна съм от рак. Казаха, че вече се разпрастранява и че ... – не можа да изрече последната дума.

- Ще умреш – каза той все така тихо и съсредоточено.

– Видях картона ти – продължи той.

– Знам какво е състоянието ти. В статиите пише, че е много болезнено.

- Джеймс! – Попи издиша тежко.

- Понякога се налага да оперират, само за да спрат болката. Но каквото и да правят, няма да те спасят.

Колкото и да те тъпчат с лекарства, ти все пак ще умреш. Вероятно преди края на лятото.

- Джеймс!

- Ще бъде последното ти лято.

- За бога, Джеймс, престани! – Попи почти изкрещя.

- Защо ми причиняваш това? – Момичето дишаше едва доловимо, а пръстите й бяха вкопчени в завивката. Той се обърна рязко и с едно движение хвана ръката й, а пръстите му закриха болничната гривна.

- Просто искам да разбереш, че лекарите няма да ти помогнат. Разбираш ли? – каза той с висок и дрезгав глас.

- Да, разбирам – каза Попи. Тя усещаше нарастващата истерия в гласа си. – Дошъл си тук, за да ми кажеш това? Искаш да ме убиеш ли?