Таен вампир

- Татко, просто се опитвам да кажа, че познавам Попи през целия си живот. Тя е ценна за мен.

- Как? Не по очевидния начин. Никога не си се хранил с нея, нали?

Джеймс преглътна, чувствайки отвращение. Да се храни от Попи? Да я използва така? Дори мисълта за това го караше да се чувства зле.

- Татко, тя ми е приятелка – каза той, оставяйки всякакви преструвки за обективност.

– Не мога просто да я гледам как страда. Не мога. Трябва да направя нещо.

Лицето на баща му се проясни.

- Виждам.

Джеймс се почувства замаян от учудващо успокоение.

- Разбираш?

- Джеймс, понякога не можеш да направиш нищо, когато чувстваш… състрадание към хората. Изобщо, не бих окуражавал това, но ти познаваш Попи от дълго време. Чувстваш състрадание към нейното страдание. Ако искаш да направиш това състрадание по-малко, тогава, да, разбирам.

Успокоението пречупи Джеймс. Той погледна към баща си за няколко секунди, след това каза нежно:

- Милостиво убийство? Мислех, че Старейшините са забранили смъртните случаи в тази зона.

- Просто бъди разумно дискретен за това. Докато изглежда естествено, всички ще гледаме другия начин. Няма да има никаква причина да се обаждаме на Старейшините.

Имаше метален вкус в устата на Джеймс. Той се изправи и се засмя леко.

- Благодаря, татко. Наистина помогна много.

Баща изглежда не чу сарказма.

- Радвам се да го направя, Джеймс. Между другото, как са нещата с апартамента?

- Добре. – каза безизразно Джеймс.

- А в училище?

- Училището свърши, татко – каза Джеймс и излезе.

В градината, той се облегна на кирпичената стена и погледна великолепната вода от фонтана. Той беше останал без повече възможности. Без надежда. Законите на Нощния свят го доказваха.

Ако Попи имаше болест, тя ще умре от нея.

Глава четвърта

Попи опитваше от пилето и пържените картофки, приготвени за вечеря, без особен апетит, когато доктор Франклин влезе в стаята. Резултатите бяха готови. Компютърната томография бе в норма, за разлика от ендоскопската холангиопанкреатография. Попи все още усещаше тръбата в гърлото си всеки път, когато преглъщаше.

- Ще пропуснеш тази прекрасна болнична храна? – прояви чувството си за хумор доктор Франклин. Попи му се усмихна. Той започна да говори за незначителни неща, като не спомена нищо за резултатите от изследванията. Попи не знаеше кога би трябвало да са готови. Тя беше мнителна към доктор Франк. Нещо в него... начина, по който прокара ръка по крака й под одеялото, тъмните кръгове под очите му...

Когато той съвсем небрежно предложи на майка й да се поразходят по коридора, Попи най-накрая разбули съмненията си - Резултатите са готови, но той не иска да разбера състоянието си.

Момичето веднага разработи план за действие.

- Отиди, мамо! Малко ми се доспа – каза Попи, легна и затвори очите си.

Веднага щом излязоха от стаята, тя стана от леглото. Наблюдаваше как се отдалечават и щом влязоха в една стаята в дъното на коридора, момичето незабелязано ги последва.

Забави се няколко минути в медицинския пункт. „Просто се разхождам” каза момичето на една сестра, която я погледна въпросително. Сестрата настояваше девойката да се разхожда наоколо, взе един картон и се запъти към стаята на пациента. Попи отново забърза крачка надолу по коридора.

Помещението в дъното на коридора беше стаята за почивка – момичето я бе виждало и преди. В нея имаше телевизор и пълно кухненско обзавеждане, където служителите можеха да отпочиват. Вратата беше открехната и Попи бързо, но предпазливо се доближи до нея. Тя долавяше ниския тембър на гласа на доктор Франклин, но не можеше да разбере думите му.

Съвсем незабележимо Попи застана до вратата . Хвърли бърз, проучителен поглед около себе си, за да се убеди, че няма никой около нея, след което надникна през открехнатата вратата.

Доктор Франклин седеше на един от диваните. Мястото до него бе заела една афроамериканка, която носеше очила на верижка около врата си, облечена в бяла, лекарска престилка. На другия диван се беше настанил доведения баща на Попи – Клиф. Прекрасната му тъмна коса бе леко изсветляла. Ръцете му прегръщаха майка й. Доктор Франклин говореше и на двамата, а ръката му утешително лежеше върху рамото на жената, която хлипаше.

Попи се отдръпна от вратата. Сега разбирам - извика мислено тя.

Момичето никога не бе виждало майка си да плаче, дори на погребението на баба й, нито по време на развода със съпруга си. Тя беше най-сдържаният човек, който Попи познаваше. Но сега ... Сега вече разбирам. Но все пак, едва ли е толкова зле. Мама е в шок, това е напълно естествено.Но това не значи, че ще умра или нещо такова, нали? Все пак цялата модерна медицина е на моя страна – Попи продължаваше да разсъждава. Тръгна да се отдалечава, но бе достатъчно близо, за да чуе гласа на майка си, прераснал в силно страдание.

- Момичето ми, малкото ми момиченце!

Попи замръзна.

- Казвате ни, че няма изход – Извика Клиф с висок, гневен глас.

В този момент Попи не усещаше собственото си дишане. Тя бързо се върна пред вртатата.