Таен вампир

Джеймс стоеше много неподвижно, гледайки към телефона, без да го вижда. Тя беше уплашена и той не можеше да й помогне. Никога не беше много добър във вдъхновяващия малък разговор. Не му беше, помисли си той мръсно, в природата. За да вдъхваш утеха, трябва да имаш утешителна гледка на света. А Джеймс беше видял твърде много от света, за да си представя илюзии. Можеше да се справи със суровите факти. Оставяйки на страна куп разновидно безредие, той се обърна към лаптопа си и влезе в интернет.

След няколко минути, той използваше Гуфър* (Превод от английски: Gopher*(гризач) – Интернет търсачка като Google(Гугъл)) за да търси в Националния институт по рак. Първото поле, което откри бе именувано като „Рак на панкреаса - Пациент”. Претърси го. Неща за това какво прави панкреаса, степени на болестта, лечения. Нищо твърде ужасяващо.

След това той влезе в „Рак на панкреаса - лекар”… файл предназначен за доктори. Първият ред го парализира. Рака на външната обвивка на панкреаса е рядко лечим. Погледът му се плъзна към редовете надолу. Пълно преживяваща стойност… метаболизъм… слаби отзиви за химиотерапия, радиационна терапия и операция… болка… Болка. Попи беше смела, но изправянето срещу болка би съсипало всеки.

Особено и отзивите за бъдеще след това са толкова слаби. Той погледна към началото на статията отново.

Процент за оживяване – 3%. Ако ракът се е разпространил, по- малко от 1%. Трябва да има повече информация. Джеймс започна да търси отново и откри няколко статии от вестници и медицински списания. Те бяха дори по-лоши от статията преди това. Поразителното мнозинство от пациенти ще умре и ще умре бързо, казват експертите… Ракът на панкреаса е обикновено невъзможен за опериране, много кратък и немощно болезнен… Средното равнище за живот, ако ракът се е разпространил, може да бъде от три седмици до три месеца.

Три седмици до три месеца.

Джеймс гледаше екрана на лаптопа. Гърдите и гърлото му бяха стегнати. Зрението му беше замъглено.

Опита се да се контролира, казвайки си, че нищо не беше сигурно все още. Попи се тестваше, това не означаваше, че има рак. Но думите звъняха дълбоко в съзнанието му. Той знаеше от доста време, че нещо не беше наред с Попи. Нещо я притесняваше отвътре. Беше доловил, че ритъмът на тялото й беше затихнал.

Можеше да каже, че губи тегло. И болката… той винаги знаеше кога изпитваше болка. Просто не беше помисли колко сериозно може да бъде.

Попи също е знаела. Дълбоко в себе си, тя знаеше, че нещо много лошо се случва, или нямаше да иска да потърся това. Но какво очаква от мен да направя, да вляза и да й кажа, че ще умре след няколко месеца.

И трябва да стоя наоколо и да наблюдавам?

Устните му леко се отдръпнаха от зъбите му. Нехубава усмивка, повече от дива гримаса. Той беше виждал много смърт за седемнадесет години. Той знаеше етапите на смъртта, знаеше разликите между момента, в който спира дишането и момента, в който мозъкът спира, знаеше несъмнената приличаща на призрак бледност на свежия труп. Начинът, по който очните ябълки се матират пет минути след като издиша човека. Сега това беше детайл, с който повечето хора не бяха запознати. Пет минути след като умреш, очите ти стават плоски и мъгляво сиви. И тогава тялото ти започва да се свива. Всъщност ставаш по-малък.

Попи беше вече толкова малка.

Той винаги се притесняваше, че ще я нарани. Тя изглеждаше толкова крехка, а той можеше да нарани някого много по-силен от себе си, ако не е внимателен. Това беше едната причина, поради която той държеше известна дистанция помежду им. Една причина. Но не главната.

Другата беше нещо, което той не можеше да изкаже с думи, нито дори на себе си. Докарваше го на ръба на забраната. Да се изправи пред правилата, които са били пропити в него от рождението му. Никой от деветте човека не трябва да се влюбва в човек. Последствието от нарушението на правилото беше смърт. Нямаше значение. Той знаеше какво трябва да направи. Къде трябваше да отиде.

Студен и педантичен, Джеймс излезе от интернета. Той се изправи, сложи слънчевите си очила, намести ги на място. И излезе на безжалостната юнска слънчева светлина, затваряйки вратата на апартамента след себе си.

****

Попи огледа нещастно болничната стая. Нямаше нищо толкова ужасно в нея, освен това, че беше твърде студена, но… това беше болница. Това беше истината зад красивите розово-сини пердета и точната обиколка на телевизора, и вечерното меню декорирано с рисувани герои. Беше място, където не идваш освен ако не си наистина дълбоко болен.

О, хайде, каза си тя. Горе главата. Какво стана със силата на Попитивното мислене? Къде е Попианна, когато се нуждаеш от нея? Къде е Мери Попинс? Господи, дори сама се заблуждавам, помисли си тя.

Но тя видя себе си как се усмихва леко, с прекалено скромен хумор и нищо друго. И сестрите бяха мили тук, и леглото беше невероятно добро. Има отдалечен контрол от страната, която свиваше леглото в предсказуеми позиции. Майка й влезе, докато тя си играеше с него.