Таен вампир

Устата му продължаваше да се движи, но Попи спря да слуша думите. Тя беше по-уплашена от доста време като си припомнеше.

- „Шегува се заради интересният белег.”- помисли си тя. – „Не искам истински болести. НЕ искам да вляза в болница, и не искам никакви тръби в гърлото си.”

Тя погледна майка си в мълчаливо обръщение. Майка й пое ръката й.

- Не е кой знае какво, скъпа. Просто ще се върнем и ще съберем няколко неща за теб. След това ще се върнем.

- Ще вляза в болницата днес?

- Мисля че ще е най-добре. – каза доктор Франклин.

Ръката на Попи стегна тази на майка й.

- Благодаря ти, Оуен.

Попи никога до сега не беше чувала майка й да нарича доктор Франклин по първото му име. Попи не попита защо. Не каза нищо докато излизаха от сградата и влизаха в колата. Докато пътуваха към дома си, майка й започна да говори за обикновени неща с лек, спокоен глас, Попи се караше да отговори.

Претендирайки че всичко е нормално, докато през цялото време ужасното гадно чувство дълбаеше в нея. Тя само попита почти небрежно, докато бяха в спалнята й, събиращи мистериозни книги и памучни

пижами в малък куфар.

- Е, какво точно мисли той че ми има?

Майка й не отговори веднага. Тя гледаше на долу към куфара. Накрая тя каза:

- Е, той не е сигурен дали нещо не е наред.

- Но какво си мисли? Трябва да си мисли нещо. И той говореше нещо за панкреаса ми – имам в предвид, звучеше така сякаш ми има нещо на панкреаса. Мислех че ми гледа жлъчката или там както се наричаше.

Дори не знаех че панкреаса ми е въвлечен в това…

- Скъпа. – майка й я хвана за раменете, и Попи осъзна че тя започва да преувеличава. Тя си пое дълбоко дъх.

- Просто искам да знам истината, ясно? Просто искам да имам на идея какво става. Това е моето тяло и имам правото да знам какво търсят… нали?

Беше смела реч, но това не я беше грижа. Това което тя искаше наистина бе увереност, обещание че доктор Франклин търсеше нещо незначително. Това че най-лошото което може да се случи няма да е толкова фатално. Тя не го разбираше.

- Да, имаш правото да знаеш. – майка й изпусна дъха си, след това заговори бавно.

– Попи, доктор Франклин беше загрижен за панкреаса ти през цялото време. Очевидно нещата които могат да се случат на панкреаса могат да повлияят и на другите органи, като на жлъчката и черният дроб. Когато доктор Франклин усети тези промени, реши да провери нещата със сонограма.

Попи преглътна.

- И той каза че сонограмата е била… необикновена. Колко необикновена?

- Попи, това е просто подготвително… - майка й видя лицето й и въздъхна. Тя продължи без желание.

 – Сонограмата показа че може да има нещо в панкреаса ти. Нещо което не трябва да е там. Ето, затова доктор Франклин иска другите тестове. Те ще докажат истината. Но…

- Нещо което не трябва да е там? Имаш впредвид… като тумор? Или… рак? – странно беше й трудно да произнесе тези думи.

Майка й кимна веднъж.

- Да. Като рак.

Глава трета

Всичко, за което Попи можеше да мисли, бе красивото плешиво момиче в магазина за сувенири.

Рак.

- Но-но могат да направят нещо, нали? – каза тя и дори в собствените си уши тя звучеше много млада. –

Имам предвид, могат да ми извадят панкреаса…

- О, скъпа, разбира се. – Майката на Попи взе ръката й в своята. – Обещавам ти. Ако нещо се обърка, ще направим всичко, за да го оправим. Ще отида на края на света, за да се погрижа за теб. Знаеш това. А и от тази гледна точка ние дори не сме сигурни дали нещо ти има. Доктор Франклин каза, че това е в изключително редки случаи за тийнейджърите да имат тумор в панкреаса. Изключително рядко. Така, че нека да не се притесняваме за неща преди да ги имаме.

Попи почувства успокоение. Ямата беше покрита отново. Но някъде близо до ядрото й тя чувстваше студ.

- Трябва да се обадя на Джеймс.

Майка й кимна.

- Просто побързай.

Попи скръстваше пръсти докато набираше домашният телефон на Джеймс.

- „Моля те бъди там, моля те бъди там.” – мислеше си тя.

И за първи път той беше. Той отговори лаконично, но щом чу гласа й, той каза:

- Какво има?

- Нищо… е, всичко. Може би. – Попи се чу как прави див смях от части. Не беше точно смях.

- Какво се е случило? – каза остро Джеймс. – Спречкване ли имаше с Клиф?

- Не. Клиф е в офиса. И аз влизам в болница.

- Защо?

- Мислят, че имам рак.

Беше огромно успокоение да го каже, нещо като емоционално отпускане. Попи се усмихна отново. Тишина от другата страна на линията.

- Ало?

- Тук съм – каза Джеймс. След това продължи: - Идвам.

- Не, няма смисъл. Трябва да тръгвам след минута. – Тя го изчака да каже, че ще дойде и ще я види в болницата, но той не го направи.

- Джеймс, ще направиш ли нещо за мен? Би ли открил всичко, което можеш за рак в панкреаса? Само за всеки случай.

- Това ли е, което мислят че имаш?

- Не са сигурни. Правят ми някакви тестове. Само се надявам да не използват някакви игли. – още един смях, почти безизразен.

- Е ще ми кажеш по-късно… вероятно ще те пуснат да ми се обадиш в болницата.

- Да.

- Добре, трябва да тръгвам. Майка ми чака. Грижи се за себе си.

Попи затвори, чувствайки се празна. Майка й стоеше на прага.

- Хайде, Попет. Тръгваме.