Таен вампир

- О, замълчи. – каза Попи. Той знаеше че тя се ужасява от инжекции. Просто от мисълта иглата да навлезе в кожата й…

- Ето че идва майка ти. – каза Джеймс, поглеждайки към вратата, което беше дразнещо.

Попи не разбираше как някой може да чуе някой да идва – музиката беше силно и коридора беше с килим.

Но момент по-късно майка й отвори вратата.

- Добре, скъпа. – каза тя настръхнало. – Доктор Франклин каза да отидеш. Съжалявам, Джеймс, но ще трябва да отведа Попи.

- Няма проблем. Мога да се върна отново следобед.

Попи знаеше кога е победена. Тя позволи на майка си да я завлече до гаража, игнорирайки мимиките на Джеймс, как някой получава инжекция.

Час по-късно тя лежеше на примерната маса на доктор Франклин, погледа й учтиво на една страна, докато нежните му пръсти опипваха коремната й област. Доктор Франклин беше висок, сух и посивял, с въздуха селски лекар. Някой на когото можеш да се довериш напълно.

- Болката е тук? – каза той.

- - Да…, но един вид се премества към гърба ми. Или просто имам някой разтегнат мускул там или нещо…

Нежните, проучващи пръсти се придвижиха, след това спряха. Лицето на доктор Франклин се промени. И някак си, в този момент, Попи знаеше че това не е разтегнат мускул. Не беше разстроен стомах. Не беше нищо просто и нещата щяха да се променят завинаги.

Всичко което Доктор Франклин каза бе:

- Знаете ли, бих искал да наредя тест за това.

Гласът му беше сух и замислен, но паниката все пак обземаше Попи. Тя не можеше да обясни какво ставаше в нея – някакъв вид ужасно предчувствие, като черна яма отваряща земята през нея.

- Защо? – питаше майка й доктора.

- Е. – усмихна се доктор Франклин и повдигна очилата си. Той тропаше с два пръста по образцовата  масичка.

– Наистина, това е просто част от процеса на елиминации. Попи казва че има тази болка в горната част на стомаха, болка която се спуска към гърба й, болка която е по-лоша през нощта. Загубила е апетита си напоследък и загубила тегло. Жлъчният й мехур е явен – това означава че мога да почувствам че той се уголемява. Сега, това са симптоми за много неща, и сонограма ще ми помогне да изключим някои от нещата.

Попи се успокои. Тя не можеше да си спомни какво правеше жлъчният мехур, но беше доста сигурна че не се нуждае от него. Всичко включвайки орган с такова глупаво име не може да бъде сериозно. Доктор Франклин продължаваше, говорейки за панкреас и панкреатици и очевидни хора, и майката на Попи кимаше с глава сякаш разбираше нещо. Попи не разбираше, но паниката я нямаше. Беше сякаш покривка беше сложена спретнато върху черната яма, оставяйки никакъв спомен че там е имало такава.

- Можете да направите сонограмата в детската болница отсреща на улицата. – казваше доктор Франклин.

 – Върнете се когато е завършена.

Майката на Попи кимаше, спокойно, сериозно и изпълнително. Като Фил. Или Клиф. Добре, ще се погрижим за това.

Попи се почувства леко важна. Никой който познаваше не е бил в болница за тестове. Майка й разроши косата й, докато излизаха от офиса на доктор Франклин.

- Е, Попет. Какво си си направила сега?

Попи се усмихна дяволито. Тя се беше възстановила напълно от по-ранното й притеснение.

- Може би ще имам операция и ще имам интересен белег. – каза тя за да разсмее майка си.

- Нека се надяваме да не е това. – каза майка й, не развеселена.

Детската болница Сузане Монтефорте беше красива сива сграда с криволичещи, извиващи се и огромни нарисувани прозорци. Попи погледна замислено към магазина за подаръци докато преминаваха. Беше ясно че е магазин за подаръци за деца, пълен с разноцветни Слинкис и плюшени животни, които посещаващ възрастен би купил като подарък в последната минута.

Момиче излезе от магазина. Тя беше малко по-голяма от Попи, може би седемнадесет или осемнадесет. Тя беше красива, с изкусно лице и сладък шал която не се вписваше много поради факта че момичето нямаше коса. Тя изглеждаше щастлива, със заоблени бузи, с обеци висейки весело под шала, но Попи почувства болка от симпатия.

Симпатия… и страх. Момичето беше наистина болно. За което бяха болниците, разбира се – за наистина болни хора. Внезапно Попи искаше да си вземе собствените тестове и да се махне от там.

Сонограмата не беше болезнена, но бе съмнително тревожна. Техник намаза някакъв вид желе върху талията на Попи, след това плъзна студен скенер от горе, излъчвайки някакви вълни в нея, правейки снимки на вътрешностите й. Попи откри че ума й се връща обратно към красивото момиче без коса.

За да се разсее, тя си помисли за Джеймс. Поради някаква причина, това което изплува от ума й беше първият път когато бе видяла Джеймс, деня в който той дойде на детска градина. Той беше бледо, слабо момче с големи сиви очи и нещо неуловимо странно в него, което караше по-големите момчета да го използват веднага. На площадката се съюзяваха срещу него като ловджийско куче около лисица – докато Попи не видя какво става.

Дори и на пет тя имаше добър десен удар. Тя нахлу в групата, зашлевявайки лица и ритайки пищяли докато големите момчета не се разбягат. Тогава се обърна към Джеймс.

- Искаш ли да бъдем приятели?