Таен вампир

- Не мога! Аз съм такава, каквато съм. Аз съм си аз...

Той внимателно я избута встрани, за да можеше да види лицето й.

- Тогава ще умреш! Нямаш друг избор, разбираш ли? Поразпитах... дори говорих с вещица. Няма друго същество от нощния свят, което да може да ти помогне. Всичко опира до въпроса: Искаш ли да живееш или не?

Мислите на Попи, които отново се бяха преплели, внезапно формулираха въпроса „Искам ли да живея?”.

Разбира се, че искаше. Този въпрос бе като светлина в края на тъмния тунел. До днес момичето смяташе, че има безусловното право да живее, дори не можеше да се отблагодари за тази възможност, но сега знаеше, че животът не е даденост, а трябва да се бориш за него. Съвземи се, Попи! – прозвуча гласът на здравия разум в главата и – Той каза, че може да ти спаси живота!

- Дай ми минута, трябва да помисля! – каза на Джеймс с плътен глас. Сълзите й бяха спрели. Попи се отдръпна от него и впи яростно погледа си в бялото, болнично одеяло.

Добре, съсредоточи се, момиче! – каза си мислено. – Знаех, че Джеймс има тайна, но не си представях нещо такова. И какво от това? Той си е същият Джеймс. Може да е някакво ужасяващо, безсмъртно чудовище, но все още го е грижа за мен. Няма кой друг да ми помогне.

Тя стисна ръката на Джеймс, без да го поглежда.

- Какво е...? – Попита Попи през зъби.

- Различно е. Не бих го препоръчал, ако имаше друга възможност. Ще си слаба и изтощена, докато тялото ти се променя, но след това никога повече няма да се разболееш от каквото и да било. Ще станеш силна, бърза и... безсмъртна – отговори и с непоколебим глас.

- Ще живея вечно, но ще имам ли способността да спра растежа си? – В съзнанието и нахлу образа на безсмъртна, стара жена.

- Попи, веднага ще спреш да старееш. Така става със създадените вампири. Човешката ти същност ще умре.

Ще си като мъртва известно време, ще си в безсъзнание, но ще се събудиш.- Той направи страна гримаса.

- Разбирам. – Нещо като Жулиета в гробницата, помисли си момичето. Ами Фил ?

- Трябва да знаеш още нещо – каза той. – Процент от хората не успяват да завършат.

- Да завършат какво ?

- Трансформацията. Хората над двадесет почти никога, не се събуждат. Телата им не могат да се приспособят към новата си същност и изгарят. Тийнейджърите обикновено успяват да я завършат, но не винаги…

Странно, думите му я успокоиха. Неестествената надежда изглеждаше по-истинска от естествената. Да живее, тя имаше право да опита.

- Как ще го направиш ? – Момичето погледна към Джеймс.

- По традиционния начин – каза той и се усмихна – ще разменим кръв.

Страхотно – помисли си момичето. – Страх ме е от инжекции, а сега кръвта ми ще бъде източена от зъбите му. – Попи преглътна, взирайки се в нищото.

- Изборът е твой. Всичко зависи от теб – каза й той.

Настъпи кратка тишина.

- Искам да живея, Джеймс! – каза му накрая.

- Това означава, че трябва да напуснем града, да изоставиш родителите си. Те не бива да узнаят.

- Да, току-що осъзнах това. Нещо от сорта да си извадя нова лична карта, нали? – попита тя.

- Повече от това. Ще живееш в нов свят – в нощния свят. Това е самотно място, изпълнено с тайни. Ще можеш да се разхождаш из него, вместо да лежиш под земята. – Джеймс стисна ръката й, после много тихо, но сериозно каза: -

 Искаш ли да го направим сега ?

Единственото нещо, което Попи можеше да направи, бе да затвори очи и да се стегне така, както правеше, когато трябваше да й бият инжекция.

- Готова съм – каза тя и прехапа устни.

Джеймс се засмя отново, този път някак безпомощно, свали решетката на леглото и я постави до Попи.

- По принцип предпочитам да хипнотизирам хората преди да ги хапя. Странно ми е да ги държа в съзнание.

- Добре тогава. Ако започна да пищя ме хипнотизирай – отговори му, без да отваря очите си.

Спокойно! – каза си убедително тя. – Без значение колко боли или колко ужасно е, ще се справя. Трябва!

Животът ми зависи от това.

Сърцето й биеше толкова силно, че я накара да потръпне.

- Точно... тук – каза Джеймс и плъзна хладните си пръсти по врата й.

Просто го направи! – помисли си тя. – Да приключваме с това.

Попи усети топлия дъх на Джеймс, докато се навеждаше бавно към нея. Момчето постави нежно ръцете си на раменете й. Всеки нерв в тялото й усещаше присъствието му. Почувства дъха му около врата си, но преди да успее да се отдръпне, усети опарване. Зъбите му се забиваха в плътта й, създавайки две малки дупчици, откъдето Джеймс поемаше кръвта й. Сега ще ме заболи –помисли си момичето. Вече не можеше да остане стегната. Живота й бе в ръцете на ловец. Беше като заек, приклещен в смъртоносния капан на някоя змия, като мишка под ноктите на котарак. Вече не се чувстваше като най-добрата му приятелка, чувстваше се като негово предястие.

- Попи, какво правиш? Не се съпротивлявай, ще те заболи повече.- убеждаваше я той, но горещите устни върху гърлото й не се помръдваха. Гласът отекваше в съзнанието и.

Не се съпротивлявам – помисли си тя. – Просто смятах, че ще боли повече. На мястото, където зъбите му бяха пробили кожата й, момичето усещаше леко парене. Очакваше да стане по-лошо, но не стана.