Таен вампир

- Личи си – каза майка му. Тя го гледаше без да премигва за секунда, после въздиша и тръгна към всекидневната. – Поне да седнем. Напоследък си малко развълнуван.

Джеймс седна на червения, велурен диван. Това бе тест за волята му. Ако през следващите минути майка му узнаеше истината, тя щеше да го пусне да си отиде.

- Сигурен съм, че татко ти е казал защо. – каза й той.

- Да, за малката Попи. Колко тъжно, нали? – Сянката на единствената настолна лампа бе тъмно червена, а

светлината й се разстилаше върху половината й лице.

- В началото бях разтроен, но вече го преодолях. – каза той с концентриран глас опитвайки се да не издава нищо чрез аурата си. Усещаше как майка му се опитва леко да проникне в съзнанието му. Беше като насекомо, което го галеше нежно с пипалца, като змия,опитваща се да вкуси въздуха с черния си раздвоен език.

- Изненадваш ме. Смятах, че я харесваш.

- Харесвах я, но в крайна сметка те са хора, нали? – Той се замисли за момент, после продължи.

 – Това е като да изгубиш домашен любимец. Просто отиваш и си купуваш друг. – Разумен ход бе да бяга по

линията. Джеймс напрегна всеки мускул опитвайки се да остане спокоен, когато усети мислите си да се забиват в главата му. Костваше му голямо усилие да си помисли за Михаела Васкес, опитвайки се да заличи Попи от съзнанието си.

Проработи. Майка му се отдръпна от мислите му горда и с усмивка на лице.

- Радвам се, че го приемаш толкова добре, но ако някога изпиташ нужда да поговориш с някого, баща ти познава много добър терапевт. – Имаше в предвид вампир- терапевт, който внушава на вампирите, че хората са само за хранене.

 - Знам, че искаш да избегнеш проблема колкото и аз – каза му тя.

– Отразява се на семейството, както знаеш.

- Разбира се. Трябва да тръгвам. Поздрави татко от мен. – каза й Джеймс и я целуна по бузата.

- Между другото – каза му тя, докато се отправяше през вратата. – Братовчед ти Аш ще идва следващата седмица. Предполагам ще е по-добре да остане при теб в апартамента, компанията му ще ти се отрази добре.

„Само през трупа ми”, помисли си той. Щеше да забрави за тази заплаха от идването му, но сега не му беше времето да спори. Той излезе от къщата чувствайки, че жонглира с прекалено много топки.

****

В колата той взе мобилния си телефон, но после се отказа да звъни. Време бе да промени стратегията си. Добре тогава. Една сериозна защита щеше да свърши по-добра работа. Помисли още няколко минути, след което зави по МакДонъл Драйв и паркира колата си няколко пресечки по-далеч от къщата на Попи. После зачака. Беше готов да стои там цяла нощ ако се наложеше, но не се. Точно преди залез вратата на гаража се отвори и белия Фолксваген джета излезе. Джеймс видя руса коса на шофьорската седалка. „Здравей, Фил!

Радвам се да се видим”. Когато бялата джета потегли, Джеймс я последва.

Глава осма

Когато джетата паркира на място „7a”, Джеймс се усмихна. То се намираше зад магазина, където нямаше голяма видимост откъм улицата, а бе започнало да се свечерява. Джеймс обърна колата си, излезе от нея и се отправи към входа на супермаркета, за да причака Филип.

Когато Фил излезе от магазина с торба в ръце, Джеймс му се нахвърли в гръб. Момчето изкрещя ужасено,падна на асфалта и захвърли торбата. Но виковете не му помогнаха. Слънцето бе залязло, а силите на Джеймс се бяха възвърнали. Той го замъкна зад магазина, опря лицето му в стената близо до контейнер за

боклук, в типична полицейска хватка, и заговори.

- Сега ще те пусна, но не се опитвай да избягаш, защото това ще е най-голямата грешка в живота ти.

Фил остана вцепенен от студения му глас.

- Не искам да бягам, а да ти размажа физиономията, Расмусен!

- Опитай! – Щеше да добави и „Оправи ми настроението”, но размисли.

Джеймс пусна Фил, който се извърна и го погледна с отвращение.

- Какво има? Свършиха момичетата, на които да налиташ? – Каза Фил с учестено дишане.

Джеймс стисна зъби. Размяната на хапливи коментари нямаше да доведе до нищо добро, но той вече знаеше, че ще е голямо изпитание да контролира самообладанието си. Фил му действаше обезпокоително.

- Не те довлякох до тук, за да се бием, а за да те попитам нещо. Интересува ли те здравето на Попи? Защото ако е така ще ми позволиш да говоря с нея, защото ти беше този, който я убеди да не се вижда с мен и само ти можеш да направиш обратното. – Фил се огледа наоколо сякаш търсеше свидетели на това безумие.

Джеймс говореше бавно и нежно като спираше на всяка дума. – Има нещо, което мога да направя, за да я спася.

- Защото ти си Дон Жуан, така ли? Ще я излекуваш с любовта си. – Думите прозвучаха насмешливо, но гласа му бе измъчен и пълен с омраза, не просто към Джеймс, а към света, който преписа на сестра му тази болест.

- Не! Останал си с грешно впечатление. Мислиш, че го правехме или, че злоупотребявах с привързаността и, или каквото и да е, но грешиш! Накарах те да мислиш така, защото ми беше писнало от теб, и защото не исках да знаеш какво правим.

- Да, както кажеш – отвърна Фил, а в гласа му ясно се долавяше саркастична нотка. – Какво взимате? Наркотици ?