Таен вампир

Фил заби лакът в стомаха му. Джеймс не го заболя, както бе редно ако той беше човек. Попи усети двойно нарасналата ярост у Джеймс. Той вдигна Фил и го захвърли право към гардероба. Майката на Попи се разплака, а Клиф моментално застана между тях.

- Достатъчно! – Изръмжа той и се обърна към Фил.

– Добре ли си? – Попита и бързо зададе въпрос и на Джеймс.

– За какво е всичко това? – Фил разтриваше мястото, където бе ударил главата си, Джеймс не каза нищо, а Попи дори не можеше да говори.

– Добре, няма значение. Предполагам всички сме малко изнервени, така че Джеймс, по-добре си върви.

Джеймс погледна към Попи. Тя му обърна гръб и зарови лице в прегръдките на майка си.

- Ще дойда после – каза той тихо. Трябваше да прозвучи като обещание, но беше повече като заплаха.

- Няма да идваш известно време – отговори му Клиф със заповеднически тон. Поглеждайки през рамото на майка си, Попи видя кръв по русата коса на Филип.

– Мисля, че всички се нуждаем от малко време. Хайде, върви! – Клиф изпрати Джеймс до вратата.

Попи подсмърчаше и трепереше, опитвайки се да игнорира главозамайването, което я бе връхлетяло, и бурното мърморене на гласовете в главата й.

****

През следващите два дни Джеймс звъня около осем пъти. Всъщност Попи вдигна телефона първият път, когато той я потърси. Телефона й звънна някъде след полунощ и тя машинално го вдигна, сънено.

- Попи, не затваряй – каза й Джеймс, но тя не го послуша. Минута по-късно телефона пак звънна. – Попи, ако не искаш да умреш трябва да ме изслушаш.

- Това е изнудване. Ти си болен! – отговори му тя и стисна здраво телефона си. Почувства езика си набъбнал и болки в главата.

- Това е самата истина! Чуй ме! Не пое никаква кръв днес. Изтощих те, но ти не обмени кръв с мен. Това може да те убие!

Попи се замисли над думите му, които звучаха налудничаво. Тя ги игнорира. Бе потънала в мъгла, която й пречеше да разсъждава трезво.

- Не ми пука!

- Напротив! И ако можеше да мислиш трезво щеше да го осъзнаеш. Промяната обърква мисленето ти.

Прекалено параноична, нелогична и полудяла си, за да разбереш, че си такава.

Попи съзнаваше това, но се държеше като Мариса Шафър на новогодишното парти на Ян Неджър, след като бе изпила шест бири. Правеше се на глупачка, но не можеше да се контролира.

- Искам да знам само едно нещо - започна тя. – Наистина ли си казал тези неща на Филип? – Попи чу тежкото издишане на Джеймс.

- Казах му ги, но не го мислех сериозно. Казах ги, за да ми се махне от главата.

До сега Попи бе твърде разстроена, за да се опитва да се успокои.

- Защо трябва да вярвам на някого, чийто живот е една лъжа? – Отговори му тя и затвори телефона докато сълзите започнаха да се стичат по лицето й.

През следващият ден, тя остана в състояние на обърканост и отчаяние. Нищо не й изглеждаше реалистично, нито кавгата с Джеймс, нито предупреждението му, нито болестта й.Особено болестта й. Съзнанието й бе намерило начин да практикува специално лечение – получаваше го от всеки без причинно. Дори успя да пренебрегне шепненето на майка й към Фил, относно влошаващото й се състояние. Горката Попи бе пребледняла, отслабваше, влошаваше се, но само тя знаеше, че може да чуе разговора, провеждан в коридора, толкова ясно, сякаш се водеше в стаята й. Сетивата й бяха изострени, дори когато съзнанието й бе притъпено. Когато се погледна в огледалото се стресна от това колко е бяла, кожата й бе полупрозрачна като восък. Очите й бяха толкова зелени и бурни, сякаш горяха.

Следващите шест пъти, в които Джеймс се обаждаше, майка й му отговаряше, че си почива.

Клиф поправи счупения перваз на гардероба на момичето.

- Кой човек е способен да хвърли хлапе с такава сила ?

****

В четвъртък Джеймс изключи мобилния си телефон и удари с юмрук таблото на интеграла си. Трябваше да й каже, че я обича, но вече бе прекалено късно. Попи не искаше да разговаря с него. Защо не й го каза?

Доводите му вече изглеждаха безсмислени. Не бе взел надмощие над невинността и признателността й... браво! Единственото, което направи бе да пробие вените и разбие сърцето й. Бе я тласнал към смъртта.

Но в този момент не биваше да мисли за това. Трябваше да се преструва на загрижен. Джеймс излезе от колата и облече якето си, вървейки към къщата в стил ранчо. Той отключи и отвори вратата без уведоми за присъствието си. Не беше нужно, защото майка му можеше да го усети.

Отвътре тавана бе в катедрален стил, а стените – модерно открити. Единственото странно нещо бяха полилеите – всеки един от тях бе покрит с ръчно изработени завеси. Това караше интериора да изглежда просторен, но мъждив като в пещера.

- Джеймс – каза майка му идваща от отсрещното крило на къщата. Тя имаше смолисто черна коса с лек блясък, която подчертаваше перфектната й фигура,прикрита от халата и със златни, и сребърни бродерии.

Очите й бяха каменно сиви и силно възбудени като тези на Джеймс. Тя го целуна по бузата.

- Получих съобщението ти – каза й той. – Какво искаш?

- По-добре да почакаме докато се прибере баща ти.

- Съжалявам, мамо, но бързам. Трябва да свърша някои неща. Толкова съм зает, че не съм се хранил днес.