Таен вампир

- Тогава не виждам причина да ги правим – каза момичето.

 – Бих искала да се прибера у дома.

Лекарите се спогледаха, след което погледнаха към майка й. После, без дори да се опитат да го прикрият, тримата възрастни излязоха в коридора, за да го обсъдят.

Когато се върнаха в стаята, Попи вече знаеше, че е спечелила.

- Можеш да си тръгнеш. – Започна доктор Франк.

– Поне докато не се развият по-нататъшните симптоми.

Сестрата ще каже на майка ти какво да следи.

Първото нещо, което Попи направи, бе да се обади на Джеймс. Той вдигна телефона още на първото позвъняване.

- Как се чувстваш ? – Попита той, когато вдигна телефона.

- Замаяна, но доста добре. – Отговори му тя шепнейки, тъй като майка й бе отвън и говореше със сестрата.

– Днес се прибирам у дома.

- Ще дойда този следобед – каза й Джеймс. – Звънни ми, когато мислиш, че ще можеш да останеш сама няколко часа. И Попи … не казвай на Фил, че ще идвам.

- Защо?

- Ще ти обясня по-късно.

Когато се прибра у дома, момичето се почувства странно. Клиф и Фил бяха там. Всички бяха необичайно мили с нея, преструваха се, че не се е случило нищо необичайно. По-рано днес Попи бе чула сестрата да казва на майка й, че ще е по-добре ако се опитват да подържат обичайната обстановка. Сякаш имам рожден ден, помисли си тя зашеметена. Беше като някакъв ужасно важен рожден ден и дипломиране в едно. На всеки няколко минути на вратата се звънеше с поредния куп цветя. Спалнята и бе заприличала на градина.

Попи се чувстваше зле заради брат си. Той изглеждаше толкова ужасен и смел. Искаше й се да го успокои, както бе успокоила майка си, но как?

- Ела – нареди му тя, очаквайки веднага да се отзове. Когато той се отзова, Попи го прегърна силно.

- Ще победиш това нещо – каза й той шепнейки. – Знам, че ще успееш. Никой на света няма такава воля за живот, каквато имаш ти. Никой никога няма да притежава твоята упоритост.

Тогава тя осъзна колко много щеше да й липсва. Когато го пусна, момичето се почувства замаяна.

- По-добре е да полегнеш – каза й Клиф, а майка й й помогна да стигне до стаята си.

- Татко знае ли? – Попита момичето, когато стигнаха стаята. Майка й започна да крачи напред-назад, подреждайки разни неща.

- Опитах се да се свържа с него вчера, но хората от пощата казаха, че се е преместил някъде във Вермонт.

Не знаят къде точно.

Попи кимна. Баща й винаги се местеше. Работеше като диджей, когато не се правеше на анархист или магьосник. С майка й се разделиха, защото не бе достатъчно добър в нито едно от тези неща. Поне не достатъчно, за да получава добра заплата. Клиф бе всичко, което баща й не беше – отговорен, дисциплиниран, трудолюбив. Държеше се толкова добре с майка й и с Фил, че понякога Попи го чувстваше като неин баща.

- Татко ми липсва – каза нежно тя.

- И на мен ми липсва понякога – отговори майка й изненадващо. После каза твърдо.

 – Ще го открием, Попи.

Когато научи, веднага ще иска да дойде.

Попи се надяваше. Не мислеше, че ще има възможност да го види след това.

До вечеря оставаха час или два. Клиф и Фил бяха излезли за поръчките, а майка й си дремваше. Попи най- после имаше възможност да се обади на Джеймс.

- Идвам веднага - каза той. - Ще се самопоканя.

След десет минути той влезе в спалнята.

Попи се почувства странно срамежлива. Нещата между тях се бяха променили. Вече не бяха просто най- добри приятели. Дори не си казаха здрасти. Когато той влезе в стаята, очите им се срещнаха. За един безкрайно дълъг момент двамата просто се гледаха един друг. Всеки път, когато се виждаха, Попи чувстваше спазъма на искрената наслада в гърдите си. Той имаше чувства към нея, четяха се в очите му.

Задръж за секунда, стегни се, нашепваше съзнанието и. Не натискай спусъка предварително. Той има чувства към теб ,да, но не е казал, че е влюбен в теб. Има разлика. Млъкни, заповяда раздразнено Попи на мозъка си, а на глас каза:

- Защо не искаш Фил да узнае, че си тук?

Джеймс захвърли светлия си анорак на стола и седна на леглото до Попи.

- Просто не искам никой да ни прекъсва – каза Джеймс и направи жест с ръка, който означаваше, че темата е приключената. – Как е болката?

- Няма я – отговори му Попи. – Това не е ли странно? Не успя да ме събуди снощи. Има и нещо друго.

Мисля, че започнах да… чета мислите на хората.

Джеймс се усмихна с ъгълчето на устните си.

- Това е добре. Притеснявах се. – Той стана и включи CD плейъра й. – Притеснявах се, че не си поела достатъчно кръв снощи. – Каза тихо и седна обратно на леглото. Този път трябва да поемеш повече, както и аз.

Попи почувства как нещо вътре в нея потръпна. Отвращението й бе изчезнало. Все още се чувстваше уплашена, но заради последствията от това, което щяха да направят. Не беше просто начин да се доближи до него или да го нахрани. Това щеше а я промени.

- Единственото нещо, което не разбирам, е защо не си ме хапал до сега? – Попита го ведро тя, но скоро осъзна, че зад думите й се крие сериозен въпрос. – Имам предвид – каза тя бавно – направил си го с Михаела и Жаклин, нали? И с други момичета.

Той не отклони поглед и отговори моментално.

- Не съм обменял кръв с тях, но да. храних се.