Таен вампир

На следващата сутрин Попи се събуди объркана и слаба. Черни точки премрежиха погледа й, когато направи усилие да седне в леглото си.

- Гладна ли си ? – Попита майка й. – Оставиха този поднос за теб.

От миризмата на яйцата, приготвени за закуска, на Попи започна да и се гади, но понеже майка й се бе разтревожила, момичето бе принудено да си поиграе с храната, преди да отиде да се измие. В банята, тя огледа врата си в огледалото. Нямаше никакви следи от ухапване, никакви белези. Когато излезе от банята, завари майка си да плаче. Попи не можа да се сдържи.

- Мамо, ако се тревожиш за мен, недей! Аз знам... – Изрече цяло изречение преди да го е обмислила.

Главата на майка й се вдигна от ужас. Тя се втренчи в Попи и продума през сълзи:

- Миличка, какво знаеш ?

- Знам за болестта си и колко е сериозна. – Попи се замисли дали това бе правилният подход, но вече беше късно да промени нещата.

– Чух всичко от разговора между теб, Клиф и лекарите.

- О, Боже!

Какво друго можех да кажа? – Замисли се момичето. – Всичко е наред, мамо, защото няма да умра. Ще се превърна във вампир, надявам се. Не съм сигурна, понеже има вероятност да не премина през трансформацията, но с малко късмет до няколко седмици ще пия кръв. Сети се, че не бе попитала Джеймс колко време ще трае промяната.

Майка й бе потънала в дълбоки размисли.

- Попи, искам да знаеш колко много те обичам. С Клиф ще направим всичко възможно, за да ти помогнем.

В момента той преглежда някакви медицински доклади за експериментално лечение. Само ако можехме да купим малко време, докато намерим лек.

Попи не можеше да го понесе. Буквално усещаше болката, която изпитваше майка й. Това усещане премина като тръпка през кръвта й, замая я. Кръвта му, помисли си тя, прави нещо с мен, вътре в мен.

Променя ме. Тя отиде при майка си. Искаше да я прегърне, имаше нужда от помощ, за да може да се съвземе.

- Мамо, не ме е страх – каза тя през рамото на майка си, прегръщайки я по-силно.

- Не знам защо, но не ме е страх. Не искам да си нещастна заради мен.

Майка й я държеше яростно в прегръдките си сякаш всеки момент смъртта ще я изтръгне от нея. Тя плачеше, Попи също. С искрени сълзи, защото дори и да не умре, щеше да изгуби толкова много – предишния й живот, семейството й, всичко останало. Почувства се добре, че изля сълзите си. Имаше нужда да го направи.

Когато се успокои, момичето направи втори опит.

- Единственото нещо, което не искам за теб е да си нещастна или притеснена.

– Попи погледна майка си. – Може ли просто да опиташ да не си, заради мен? – Боже, започвам да приличам на Бет от „Малки жени”, помисли си тя. Светицата Попи. Истината е, че ако умирах, щях да хвърлям всичко по пътя си и да крещя.

Все още се надяваше, че ще успокои майка си, която извърна поглед и очите и отново се напълниха със сълзи, този път от гордост.

- Ти си моето съкровище – бе единственото, което каза с треперещи устни.

Попи намери най-подходящият момент да зададе въпроса, на който се нуждаеше от отговор:

- Мамо - започна тя предпазливо – ако имаше лек за мен, някъде примерно в друга страна или някъде, където да отида и да се излекувам, но да не мога да се върна обратно след това. Имам предвид, да знаеш, че съм добре, но да не можеш да ме видиш никога повече.  – Погледна майка си внимателно момичето.

 - Би ли искала да отида там ?

Майка й отговори моментално.

- Скъпа, искам да се излекуваш дори ако ще да отидеш до луната, за толкова време, колкото е нужно. – Жената направи кратка пауза. Продължи след минута.

– Но няма такова място. Искаше ми се да има.

- Знам! – Попи погали нежно рамото на майка си. – Просто питах. Обичам те, мамо!

****

По-късно сутринта доктор Франклин и доктор Лофус се отбиха в стаята. Сблъсъкът с тях се оказа не толкова ужасен, колкото момичето очакваше. Почувства се лицемерка, когато те се удивиха от „чудесното” й състояние. Обсъждаха оставащото й време, факта, че нито един от двата случая не са били като нейния, за техни познати, които са успели да се преборят с болестта. Попи се гърчеше вътрешно, но въпреки това слушаше внимателно и кимаше, докато не заговориха за още тестове.

- Бихме искали да направим ангеограма и лапаротомия – каза доктор Лофус. – Значи ангеограмата е…

- Тръби, напъхани във вените ми? – Каза Попи, за да си помогне.

Всички я изгледаха учудващо. Доктор Лофус й се усмихна печално.

- Изглежда си чела за това.

- Не съм. Спомних си го отнякъде – отговори момичето. Попи знаеше откъде идваха образите, които виждаше, от главата на лекарката. Вероятно трябваше да прикрие трика си, но вместо това тя продължи да говори с отчаян тон. – А лапаротомията е операция, нали?

Доктор Лофус и доктор Франклин си размениха многозначителен поглед.

- Да, изследователска операция е – отговори й доктор Франклин.

- Но аз нямам нужда от тези тестове, нали? Искам да кажа, вече знаете какво ми е. Тези изследвания болят.

- Попи – каза нежно майка й, но доктор Лофус отговори бавно.

- Понякога се нуждаем от тези изследвания, за да потвърдим диагнозата, но при теб не ни трябват. Сигурни сме за състоянието ти.