Теодор Буун - Момчето адвокат

- Четете ги на глас - заяви той. - Ако някоя дума ви е непозната, запишете си я. Разбрахте ли?

Те отвориха нетърпеливо книжките, сякаш участваха в състезание.

Скоро Тео и Хулио потънаха в света на алгебрата.

В десет вечерта Тео и родителите му седяха вкъщи пред телевизора. Процесът срещу Пийт Дъфи беше единствената новина в Стратънбърг и двата телевизионни канала в града не предаваха нищо друго. Излъчиха репортаж, който показваше как той влиза в сградата на съда, заобиколен от адвокати и други юристи с тъмни костюми и сериозни лица. На друг видеозапис, заснет от въздуха, се виждаше домът на семейство Дъфи в „Уейвърли Крийк“. Репортерът пред съда обобщи показанията по делото до този момент. Съдия Гантри бе издал заповед за пълна конфиденциалност. Никой от юристите, полицаите или останалите свидетели нямаше право да споделя мислите и мненията си, свързани с процеса.

Съдия Гантри беше забранил и достъпа на камери до съдебната зала. Телевизионните екипи нямаха право да присъстват на заседанията.

Тео не спираше да говори за делото, а родителите му се съгласиха с предположението, че Пийт Дъфи е виновен. Последното обаче бе трудно доказуемо.

По време на рекламите Тео се разкашля. След като никой не му обърна внимание, той заяви с дрезгав глас:

- Боли ме гърлото.

- Изглеждаш блед - каза баща му. - Като че ли се разболяваш.

- Не се чувствам добре.

- Очите ти зачервени ли са?

- Мисля, че да.

- Имаш ли главоболие?

- Малко.

- А хрема?

- Да.

- Откога? - намеси се майка му.

- Май си много болен - констатира баща му. - Предлагам да пропуснеш училище утре, за да не заразиш другите. Може би е по-добре да отидеш в съда, за да гледаш процеса срещу Пийт Дъфи. Ти какво мислиш, скъпа?

- О, разбирам - отвърна тя. - В момента върлува тежък грип.

- Вероятно е от онези неприятни простуди, които минават след края на учебния ден - предположи баща му.

- Наистина ми е зле - каза Тео.

Бяха разкрили намеренията му, но той не се предаваше.

- Вземи един аспирин и малко сироп за кашлица -посъветва го баща му.

Уудс Буун рядко ходеше на лекар и твърдеше, че повечето хора харчат излишни пари за лекарства.

- Ще се изкашляш ли отново, Теди? - попита госпожа Буун.

Като майка тя изпитваше по-голямо съчувствие към сина си. В действителност обаче Тео често се преструваше на болен, особено ако не му се ходеше на училище.

Баща му се засмя.

- Кашлицата прозвуча доста аматьорски, Тео. Дори за твоите стандарти.

- Може да умра - отвърна Тео, като едва сдържа усмивката си.

- Да, но не и в този случай - заяви баща му. - Ако се появиш в съдебната зала утре, съдия Гантри ще те арестува за бягство от училище.

- Познаваш ли някой добър адвокат? - пошегува се Тео.

Майка му избухна в смях и дори Уудс схвана хумора.

- Време е за лягане - каза той.

8.

Хулио го чакаше пред училище. Тео спря до стойката за колела и го поздрави:

- Hola, Хулио. Buenos dias.

- Hola, Тео.

Тео уви веригата около предната гума и щракна катинара. Не му харесваше, че трябва да го прави. Само допреди година никой не крадеше велосипеди в Стратънбърг и децата не ги заключваха. После изведнъж колелата започнаха да изчезват и родителите се принудиха да вземат мерки.

- Благодаря ти за помощта вчера - каза Хулио.

Английският му беше добър, но той не можеше да скрие силния си акцент. Фактът, че заговори пръв, представляваше голям напредък. Поне така си мислеше Тео.

- Няма проблем. Винаги съм на твое разположение.

Хулио се огледа наоколо. Учениците, слезли от автобуса, минаваха през входната врата.

- Ти разбираш законите, нали, Тео?

- Родителите ми са адвокати.

- И си наясно как действат полицията, съдебната власт и всичко останало?

Тео сви рамене. Никога не бе отричал, че има широки познания по право.

- В известна степен - отвърна той. - Какво те тревожи?

- Голямото дело в момента е срещу Пийт Дъфи, нали?

- Да. Обвинен е в убийство. Процесът е сложен.

- Може ли да поговорим за това?

- Естествено - отговори Тео. - Но защо?

- Мисля, че знам нещо.

Тео го погледна в очите. Хулио извърна глава, сякаш се почувства виновен. Един учител извика на децата да не се бутат и да влизат по-бързо. Тео и Хулио тръгнаха към вратата.

- Ще те потърся в обедното междучасие - обеща Тео.

- Добре. Благодаря.

- Няма защо.

Той и бездруго мислеше непрекъснато за процеса. А сега се бе появила и нова подробност. Какво ли знаеше едно бездомно дванайсетгодишно момче от Ел Салвадор за убийството на Майра Дъфи?

Вероятно нищо, каза си Тео и се насочи към класната стая. Поздрави господин Маунт и извади тетрадките от раницата. Не беше особено щастлив. Второто заседание от най-голямото дело в историята на Стратънбърг щеше да започне след половин час, а той не можеше да присъства. Каква несправедливост!

В голямото междучасие Тео се промъкна в библиотеката и се скри в обособения кът за четене. Извади лаптопа и се залови за работа.