Теодор Буун - Момчето адвокат

Стенографката в процеса срещу Пийт Дъфи се казваше Фини. Според мълвата, която се носеше из кулоарите на съда, тя бе най-способната в града. По време на заседанията седеше пред подиума на съдията, до стола на свидетелите. Нейното място беше най-доброто в залата, и то ненапразно. Госпожица Фини трябваше да записва всяка дума, изречена от съдията, адвоката, прокурора, свидетелите и съдебните заседатели. С помощта на стенографската машина тя успяваше да запише двеста и петдесет думи в минута.

Госпожа Буун разказваше, че в миналото стенографките пишели на ръка. Използвали специални символи, съкращения и други знаци, за да документират диалога. След края на делото те превеждали кодираната информация на нормален език. Процесът бил изключително сложен и отнемал дни, седмици, а понякога дори месеци.

Сега обаче благодарение на новите технологии стенографирането ставаше много по-бързо. И нещо повече, изготвяше се моментален протокол на цялото заседание. В съдебната зала имаше поне четири компютъра - един пред съдия Гантри, два за защитата и прокурора и един за съдебния секретар. Докато госпожица Фини записваше всяка дума, текстът се превеждаше, форматираше и архивираше в системата. Така информацията се съхраняваше на четирите компютъра в реално време.

По време на съдебен процес често възникват спорове относно показанията на свидетелите. Преди години съдиите били принуждавани да прекъсват заседанията, а бедните стенографки започвали да прехвърлят бележките си в търсене на въпросните изказвания. В днешни дни протоколът се водеше на момента и беше далеч по-надежден.

Госпожица Фини делеше кабинета си на третия етаж с още няколко стенографки. Софтуерната програма се наричаше „Веритас“. Веднъж Тео успя да проникне в нея, за да провери какво се случва в съда.

Системата не беше засекретена, тъй като информацията бе достъпна за обществото. Всеки имаше право да наблюдава процеса в съдебната зала. Разбира се, ако не беше ограничен от строгите училищни правила. Въпреки че не можеше да присъства лично в залата, Тео възнамеряваше да следи внимателно хода на делото.

Не бе изпуснал много. Първият свидетел, призован на втория ден, беше началникът на охраната на „Уейвърли Крийк“. В квартала се влизаше само от две места - през предната и южната порта. На тях имаше денонощна охрана с поне един въоръжен пазач. Двата входа се наблюдаваха и от няколко камери. Шефът на охраната показа видеозаписи, според които Пийт Дъфи (или поне колата му) излиза през предната порта в 6:48 ч. сутринта в деня на убийството и се връща в 10:22 ч.

Според записите колата на господин Дъфи се бе намирала пред дома му, когато неговата съпруга бе убита. Последното обаче нямаше голямо значение, защото вече бе установено. Пийт Дъфи отишъл на работа, след което се прибрал и паркирал пред къщата. После се качил на електрическата количка за голф и се отправил към игрището. Тогава жена му била още жива.

И какво от това, помисли си Тео и погледна часовника. Оставаха само пет минути до края на междучасието.

Обвинението се впусна в досадни описания на всички превозни средства, влезли в „Уейвърли Крийк“ въпросната сутрин. Те включваха камион на екип водопроводчици, микробус на фирма за поставяне на паркети и т.н. Тео остана с впечатлението, че прокурорът се стреми да изреди всички външни лица, преминали през портите въпросния ден.

Но с каква цел? Вероятно Джак Хоугън се опитваше да докаже, че по време на убийството в „Уейвърли Крийк“ не бе имало външни автомобили или лица. На Тео това му се струваше невъзможно.

След като разбра, че не е изпуснал нищо важно, той изключи лаптопа и се втурна към класната стая.

Хулио не беше в закусвалнята. Тео изяде набързо обяда си и отиде да го потърси. Измъчваше го любопитство. Нямаше търпение да разбере какво знае Хулио. Попита няколко седмокласници дали са го виждали, но никой нямаше представа къде е в момента.

Тео се върна в библиотеката, усамоти се на същото място и веднага се свърза с компютъра на госпожица Фини. Както очакваше, заседанието бе прекъснато за обедна почивка. В противен случай той щеше да намери някакво извинение, за да се измъкне от училище и да провери какво се случва в съдебната зала.

Обвинението наистина се бе опитало да докаже, че по време на убийството в „Уейвърли Крийк“ не са влизали непознати превозни средства. От изявлението на Джак Хоугън можеше да се заключи, че убиецът не бе проникнал в квартала без разрешение. Всяко външно лице щеше да бъде забелязано от засилената охрана. Следователно извършителят беше човек, минал през входа, без да привлича вниманието на охраната. Човек, който живее в квартала. Някой като Пийт Дъфи.