Теодор Буун - Момчето адвокат

Телефонът иззвъня и господин Буун вдигна слушалката. Тео слезе на долния етаж, за да поздрави останалите във фирмата. Правният асистент Винс бе затворил вратата на стаята си. Дороти, секретарката на баща му, си бе тръгнала. Тео долови разтревожени гласове от кабинета на майка си и продължи надолу по коридора. Често чуваше как клиентките й плачат. В повечето случаи това бяха жени с тежки семейни проблеми, които отчаяно се нуждаеха от нейната помощ.

Тео се усмихна при мисълта за майка си. Нямаше намерение да се занимава с бракоразводни дела, но все пак определено се гордееше с постиженията й.

Той отиде в малкия си кабинет и се зае с домашните. След известно време започна да се смрачава. Някой се приближи до вратата и почука. Тео се сепна и скочи, за да погледне през прозореца. Беше Хулио. Тео му отвори.

- Може ли да поговорим отвън? - попита Хулио и кимна към двора.

- Разбира се - отвърна Тео и затвори вратата след себе си. - Какво има?

- Не съм сигурен.

- Днес те видях в съдебната зала. Защо беше на делото?

Хулио направи няколко крачки назад, сякаш се страхуваше да не ги подслушват, и се огледа разтревожено.

- Трябва да се доверя на някого, Тео - заяви той. - На човек, запознат със закона.

- Можеш да разчиташ на мен - отговори Тео. Нямаше търпение да чуе историята, над която бе разсъждавал цял ден.

- Ако ти кажа нещо, нали няма да го споделиш с никого?

- Да, но тогава защо искаш да ми го кажеш? Не разбирам.

- Нуждая се от съвет. Някой трябва да научи.

- Какво?

Хулио пъхна ръце в джобовете на дънките си и се оклюма. Изглеждаше уплашен. Тео си представи за миг майка му и двамата близнаци. Децата живееха в приют за бездомни, далеч от родината си, и баща им ги бе изоставил. Сигурно се страхуваха от всичко.

- Имай ми доверие, Хулио - каза Тео.

- Добре. - Хулио сведе очи. Не смееше да го погледне. -Имам братовчед от Ел Салвадор. Той е тук, в Стратънбърг. По-голям е от мен, някъде на осемнайсет или деветнайсет. Дойде преди година. Работи в голф клуба. Подстригва тревата, зарежда с вода хладилниците и така нататък. Ти играеш ли голф?

- Да.

- Значи си виждал момчетата, които се грижат за игрището.

-Да.

Всяка неделя Тео отиваше с баща си в общинския голф клуб в Стратънбърг. На терена винаги имаше по няколко служители - повечето латиноамериканци, - които се грижеха за трасетата.

- Къде точно работи? - попита Тео. Знаеше поне три клуба в района.

- Там, където са убили онази жена.

- В „Уейвърли Крийк“ ли?

- Да.

Тео усети как стомахът му се свива на топка.

- Продължавай - заяви той, макар нещо да му подсказваше, че е по-добре незабавно да прекрати разговора, да хукне обратно към кантората и да заключи вратата.

- Братовчед ми е бил на работа в деня на убийството. Между единайсет и половина и дванайсет имал обедна почивка. Много му е мъчно, че не си е у дома, и повечето пъти се храни сам. Винаги носи със себе си снимка на родителите си и на четиримата си братя. Обича да ги гледа, докато обядва. Доста се натъжава, но така си припомня защо е дошъл тук. Изпраща им пари всеки месец. Те са ужасно бедни.

- Къде обядва обикновено? - попита Тео, въпреки че се досещаше.

- Не разбирам много от голф. Знам само нещата, които съм научил от него. Знаеш ли какво е феъруей?

- Да.

- Братовчед ми седял на сянка под някакви дървета до един феъруей. Криел се, тъй като единствено през обедната почивка може да бъде сам. Изведнъж видял как някакъв мъж профучава с количка за голф по близката пътека. Носел със себе си комплект стикове, но не спрял, за да играе. Очевидно бързал. Внезапно завил вляво и паркирал близо до вътрешния двор на къщата, в която е била убита жената.

Тео затаи дъх и възкликна:

- Боже господи!

Хулио го погледна.

- Давай нататък - подкани го Тео.

- Мъжът скочил от количката, отишъл до задния вход на къщата и събул обувките си за голф. После отворил вратата и влязъл вътре. Не било заключено. Той се движел бързо и целенасочено. Братовчед ми не му обърнал внимание, тъй като хората, които живеят там, играят голф през цялото време. Сторило му се обаче странно, че мъжът събува обувките си в двора. Забелязал и друго необичайно нещо.

- Какво?

- Мъжът носел бяла ръкавица на лявата си ръка. Нормално ли е?

- Да. Повечето хора слагат ръкавица на лявата ръка, ако дясната им е водеща.

- Така каза и братовчед ми. Значи мъжът е играл голф и е решил да се отбие вкъщи...

- Но е забравил да свали ръкавицата си - допълни Тео.

- Може би, но още не си чул най-странното. След като оставил обувките си до вратата, той бръкнал в джоба си, извадил отвътре друга бяла ръкавица и бързо я поставил на дясната си ръка.

Притеснението на Тео нарастваше.

- Защо е решил да сложи втора ръкавица, преди да отвори вратата на къщата? - попита Хулио.

Тео не отговори. В съзнанието му изплува образът на подсъдимия Пийт Дъфи. Представи си го как седи спокойно и уверено в съдебната зала - извършил е перфектното престъпление и вината му не може да бъде доказана.

- Къде точно се е случило всичко? - попита Тео.

- До шестия феъруей на трасето „Крийк“. Каквото и да означава това.

Домът на семейство Дъфи, помисли си Тео.