Теодор Буун - Момчето адвокат

В сряда семейство Буун поръчваше китайска храна от „Златният дракон“. Винаги вечеряха в дневната, където гледаха повторенията на „Пери Мейсън“ - любимия телевизионен сериал на Тео.

Госпожа Буун все още разговаряше с клиентката си. Риданията на бедната жена се чуваха през затворената врата. Господин Буун тъкмо тръгваше към „Златният дракон“, когато Тео му обясни, че трябва да отиде в приюта, за да се срещне е Хулио.

- Не закъснявай - каза баща му. - Ще вечеряме в седем.

- Няма.

Разбира се, че ще вечеряме в седем.

На първия етаж в кантората имаше библиотека, която се намираше близо до входната врата. В средата бе поставена дълга маса, заобиколена от кожени кресла. На стените се виждаха рафтове, отрупани с дебели книги. Всички важни срещи се провеждаха в библиотеката. Понякога там се събираха адвокати, за да обсъдят показанията по дадено дело или да водят различни преговори. Правният асистент Винс обичаше да работи в тази стая. Тео също, ако в кантората нямаше много посетители. Промъкваше се в библиотеката късно следобед, след като всички се разотидеха.

Той влезе вътре и затвори вратата. Не включи лампите. Отпусна се на едно кожено кресло, качи крака на масата и огледа слабоосветените редици книги. Сигурно бяха хиляди. Едва долавяше гласовете на майка си и клиентката й от дъното на коридора.

Тео не познаваше други родители, които да работят заедно. Никой от неговите приятели не прекарваше свободното си време в офис. Повечето играеха баскетбол и футбол, плуваха или се мотаеха вкъщи в очакване на вечерята. А ето че той седеше в тъмната библиотека и размишляваше върху случилото се през последния час.

Тео обичаше това място - натрапчивия мирис на износена кожа, стари килими и прашни юридически томове. Харесваше авторитетната атмосфера.

Защо точно той от всички 75 000 жители на Стратънбърг бе научил истината за убийството на Майра Дъфи? В града бе извършено най-тежкото престъпление през последните петдесет години и изведнъж Тео се бе оказал в центъра на събитията.

Нямаше представа как да действа оттук нататък.

10.

Пред приюта на Хайленд Стрийт стояха няколко доста съмнителни типове. Тео остави колелото и си проправи път сред тях, като се извини и любезно им се усмихна. Не се страхуваше особено, тъй като знаеше, че мъжете не биха притеснили едно дете. Из въздуха се носеше силна миризма на алкохол.

- Имаш ли пари, момче? - попита дрезгаво единият.

- Не, сър - отвърна Тео, без да спира.

В сутерена откри Хулио и семейството му, които тъкмо привършваха с яденето. Майка му говореше приличен английски, но не успя да скрие изненадата си от посещението на Тео в сряда вечер. Той й обясни на безупречен испански - поне според неговото скромно мнение, - че Хулио има нужда от допълнителна помощ по алгебра. Тя очевидно не разбра думите му и помоли Хулио да преведе казаното. В следващия миг Хектор се разплака и майката се зае е него.

Трапезарията беше препълнена и задушна. И други деца плачеха. Тео и Хулио се усамотиха в малката стая на горния етаж, в която госпожа Буун понякога приемаше клиентите от приюта.

- Говори ли с братовчед си? - попита Тео, след като затвори вратата.

- Да. Обеща да дойде, но не мога да гарантирам. Много е притеснен, Тео. Не бъди изненадан, ако не се появи.

- Добре. Нека се заемем с алгебрата.

- Нужно ли е?

- Хулио, все още имаш четворка. Не е достатъчно. Трябва да се бориш поне за петица.

След десет минути и двамата се отегчиха. Тео не можеше да се съсредоточи. Мислите му бяха изцяло заети с братовчеда на Хулио и бомбата, която щеше да хвърли, ако реши да свидетелства. Хулио се разсейваше, тъй като мразеше алгебрата. В този миг телефонът на Тео иззвъня.

- Майка ми е - обясни той и отговори на обаждането.

Госпожа Буун се подготвяше да си тръгне от кантората и се тревожеше за него. Тео я увери, че всичко е наред и че работи старателно с Хулио. Обеща да се върне навреме за вечеря, въпреки че дотогава китайската храна най-вероятно щеше да изстине. Но какво значение имаше дали ще е топла или студена?

След като затвори, Хулио му каза:

- Страхотно е, че разполагаш със собствен телефон.

- Не съм единственият в училище - отвърна Тео. -Плюс това е настроен само за местни разговори. Не мога да се обаждам на хора извън града.

- Все пак е страхотно.

- Но е просто телефон. Не е компютър.

- Никой от моите съученици няма мобилен телефон.

- Още си в седми клас. Почакай до другата година. Къде според теб е братовчед ти в момента?

- Нека му звъннем.

Тео се поколеба, но бързо размисли. Не можеше да прекара цялата вечер в чакане. Избра номера и подаде телефона на Хулио. Той се заслуша и след няколко секунди заяви:

- Гласова поща.

В следващия миг на вратата се почука.