Теодор Буун - Момчето адвокат

Над един гараж е и струва шестстотин долара на месец. Районът не е лош.

- Звучи добре - каза господин Буун.

- Тя изкарва по седем долара на час при трийсетчасова работна седмица - заяви госпожа Буун , без да вдига глава. - След като плати данъците и купи най-необходимото, й остават около триста долара за наем. Не може да си го позволи. Затова семейството й живее в приюта.

- А според теб къде ще открием жилище за триста долара на месец? - попита раздразнено Айк, но не отмести очи от вестника. В момента като че ли никой не се осмеляваше да погледне другите.

Тео ги наблюдаваше мълчаливо.

- Щом е построен над гараж - обясни Уудс Буун, -вероятно е притежание на частно лице. Собственикът едва ли ще иска да го даде под наем на хора от Ел Салвадор или на други чужденци.

Господин Буун сложи малко от яйцата в една чиния, прибави към тях кифличка и подаде закуската на сина си, който тихо му благодари.

Тео започна да се храни мълчаливо. Дразнеше се от факта, че останалите не искат да го включат в разговора. Яйцата не бяха много вкусни.

- Апартамент ли търсите? - попита накрая той.

- Аха - промърмори Айк.

Хора от Ел Салвадор, живеещи в приют. Нещата постепенно се изясняваха.

- Уудс - каза госпожа Буун, като продължаваше да пише на компютъра, - чувал ли си за адвокат на име Ник Уецъл? Тук пише, че е специалист по имигрантски въпроси. Дали е добър? Не го познавам.

- На него му дай да се рекламира - отвърна господин Буун. - По-рано се изхвърли по телевизията, че е най-добрият при автомобилните катастрофи. Не бих му се доверил.

- Само двама адвокати в града се занимават с проблемите на имигрантите - добави тя.

- Говори и с двамата - предложи Айк.

- Ще се наложи.

- Какво правите всъщност? - попита Тео.

- Денят е изключително напрегнат, Тео - каза баща му и седна до него с чаша кафе в ръка. - Предстои ни важна игра на голф.

Тео се усмихна. Двамата посещаваха голф клуба почти всяка събота, но през последните няколко дни той напълно бе забравил за това. Подобно на всички жители в града, бе предположил, че делото ще се проточи до събота. Ето защо беше очаквал да прекара деня в съдебната зала.

- Страхотно. Кога?

- Тръгваме след половин час.

Трийсет минути по-късно те натовариха стиковете за голф в джипа на господин Буун, доволни от хубавото време. Беше средата на април и на небето нямаше облаци. Температурата се очакваше да достигне двайсет градуса. Азалиите бяха разцъфнали и съседите прекопаваха лехите си.

След няколко минути Тео попита:

- Татко, къде отиваме?

По всичко си личеше, че не пътуват към общинския голф клуб в Стратънбърг-единственото място, на което бяха играли до момента.

- Днес ще изпробваме ново игрище.

- Кое?

Тео познаваше само три в района.

- В „Уейвърли Крийк“.

Момчето се замисли и отвърна:

- Страхотно, татко. Отиваме директно на местопрестъплението.

- Нещо такова. Един от клиентите ми живее близо до голф клуба. Даде ми специална покана. Той обаче отсъства в момента. Ще бъдем само двамата с теб. Избрах трасето „Крийк“, където едва ли ще има много хора.

Десет минути по-късно те пристигнаха пред главния вход на „Уейвърли Крийк“. Известно време бяха карали покрай масивна каменна стена, която изчезваше зад завоя. Всички коли трябваше да спрат за проверка пред тежките порти. Мъж в униформа излезе от охранителната будка и се приближи до тях. Господин Буун спря колата и свали стъклото.

- Добро утро - поздрави ги с усмивка служителят, който държеше списък с имена.

- Добро утро. Казвам се Уудс Буун. Дойдохме, за да поиграем малко голф. Имаме запазен час за десет и четирийсет. Гости сме на Макс Килпатрик.

Охранителят погледна списъка и заяви:

- Добре дошли, господин Буун. Сложете това на арматурното табло. - Той му подаде яркожълто картонче и добави: - Желая ви успех.

- Благодаря - отвърна Уудс Буун и портите се отвориха.

Тео бе влизал в квартала преди няколко години, когато негов приятел бе празнувал рождения си ден. Спомни си големите къщи, дългите алеи, скъпите коли и идеално подстриганите морави. С баща му продължиха по тесния път, ограден със стари дървета, и минаха край тревните площи на голф клуба. Игрището изглеждаше безупречно, сякаш бе излязло от някое списание. На всяка площадка се виждаха играчи, които упражняваха своя замах, а тези на грийновете бяха приведени над стиковете си. Тео се смути. Обичаше да играе с баща си на празно трасе, но се притесняваше ужасно, когато трябваше да удари топката в присъствието на други играчи.

Клубът гъмжеше от хора. Десетки почитатели на голфа бяха дошли тук в слънчевия ден. Господин Буун се обади на отговорника, взе една количка и двамата с Тео тръгнаха към тренировъчното трасе. Тео се огледа с надеждата да зърне братовчеда на Хулио. Или пък самия Пийт Дъфи, ако подсъдимият бе решил да поиграе е приятели след тежката седмица в съда.

Като се вземеше предвид досегашният ход на процеса, той едва ли щеше да попадне зад решетките.

Но Тео не забеляза нито един от двамата. Фактът, че мисли за тях, не му позволяваше да се концентрира върху своя замах. Той удари безцелно няколко топки и се разочарова от играта си.