Теодор Буун - Момчето адвокат

Когато наближиха четиринайсетата дупка, те видяха четирима играчи. Голф етикетът изискваше да се пази тишина около площадките. Ето защо господин Буун спря количката на известно разстояние. Щом другите се отдалечиха, той паркира по-близо. До пътеката имаше малък хладилник за напитки, кошче за боклук и устройство за почистване на топки.

- Според Хулио - заяви Тео - братовчед му е видял как мъжът хвърля ръкавиците в кошчето на четиринайсетата площадка. Сигурно се е случило тук.

- Братовчед му не го ли потвърди? - попита господин Буун.

- Не. Говорих с него само веднъж. В сряда, когато отидох в приюта. На другата вечер Хулио дойде в кантората и остави ръкавиците.

- Значи нямаме представа къде точно е стоял братовчед му и дали наистина е видял как мъжът изхвърля ръкавиците в кошчето?

-Не.

- И не знаем защо ги е взел, след като мъжът си е тръгнал?

- Хулио ми каза, че работниците в клуба често преглеждат боклука.

Те направиха набързо няколко снимки и се отдалечиха, за да освободят площадката за следващите играчи.

19.

След като приключиха с голфа, Тео и баща му се отбиха при Хулио, Хектор и Рита в приюта на Хайленд Стрийт. Всяка събота майка им Карола Пеня миеше чинии в кухнята на един хотел в центъра. Тогава тримата оставаха сами. Възпитателите организираха различни занимания, но Тео знаеше, че тези дни не са особено приятни за децата. Обикновено те гледаха телевизия или играеха бейзбол в малкия двор. Ако имаха късмет и някой от възпитателите намереше пари, се качваха на църковния автобус и отиваха на кино.

Докато бяха на голф игрището, Тео и господин Буун обсъдиха една идея. Колежът „Стратън“ беше частно учебно заведение, основано преди сто години. Футболният и баскетболният му отбор не можеха да се съревновават с тези от по-престижните университети, но състезателите по бейзбол бяха най-добрите в Трета дивизия. В два часа следобед там щеше да се играе бейзболен мач.

Господин Буун поиска разрешение от главния възпитател. Хулио, който се грижеше за близнаците този ден, посрещна с ентусиазъм възможността да излезе от приюта. Тримата изтичаха нетърпеливо към джипа и се качиха на задната седалка. Минути по-късно Уудс Буун спря пред хотела, паркира до тротоара и заяви:

- Ще кажа на майка ви къде отиваме.

След малко се върна с широка усмивка.

- Идеята й хареса.

- Благодаря, господин Буун.

Хектор и Рита бяха твърде развълнувани, за да кажат каквото и да било.

Отборът на „Стратън“ играеше мачовете си на „Ротари Парк“ - стар стадион недалеч от центъра на града. Съществуваше почти толкова отдавна, колкото и самото учебно заведение. През последните години бе служил като домашна арена на няколко второразредни отбора, но никой от тях не се бе задържал за дълго. Известният бейзболист Дъки Медуик бе играл там цял сезон през 1920 г., преди да подпише със „Сейнт Луис Кардинале“. До главния вход на стадиона висеше табела, която напомняше за краткия му престой в Стратънбърг, но Тео не бе виждал феновете да спират често пред нея.

Бащата на Тео купи билети от единственото гише. Възрастният мъж зад стъклото навярно още помнеше времето, когато Дъки бе играл на стадиона. Господин Буун плати три долара за себе си и по един за децата.

- Искате ли пуканки? - попита той и лицата на Хектор и Рита засияха.

Адвокатът добави още двайсет долара за пет пакета пуканки и пет соди. После групата се отправи към трибуните зад резервната скамейка на домакините. Имаше много свободни места и разпоредителите не следяха къде сядат феновете. Стадионът събираше две хиляди души и възрастните жители на града се хвалеха с огромните тълпи, които се бяха стичали там в миналото. Тео гледаше по пет-шест колежански мача на сезон, но никога не беше видял да се събират много фенове. Въпреки това обичаше стадиона - старомодните трибуни, огромната козирка, дървените пейки за зрителите, мястото, където загряваха питчерите, и високата ограда на аутфилда. Тя бе покрита с ярки реклами на всякакви продукти и услуги - пестициди, местната бира и дори адвокатски кантори, търсещи нови клиенти. Истински бейзболен стадион.

Някои хора искаха да го съборят. След края на сезона мястото почти не се използваше. Ето защо постъпваха оплаквания, че общината харчи твърде много пари за неговата поддръжка. Последното учудваше Тео. Като се огледаше наоколо, му беше трудно да си представи в какво точно се влагат отпуснатите средства.

Всички се изправиха, за да чуят националния химн, и отборът на „Стратън“ излезе на игралното поле. Четирите деца седяха плътно едно до друго, а господин Буун ги наблюдаваше от задния ред.

- Добре - каза Тео, ръководителят на групата. - Ще говорим само на английски. Ясно ли е? Трябва да се упражнявате.

Близнаците и Хулио общуваха на испански помежду си, но веднага послушаха Тео и превключиха на английски. Хектор и Рита бяха само на осем години и не знаеха много за бейзбола. Тео им обясни правилата.