Вроден порок

Док не обичаше да вижда толкова объркани хора. На всичко отгоре, колкото по-дълбоко Куки и Хоакин потъваха в разговора си с Блонди-сан, толкова по-малко внимание обръщаха на Лурдес и Мотела, от което дамите направо полудяваха и ставаха все по-уязвими за така любимите им грандиозни емоционални мъки. Нищо тук не вещаеше добро.

Горе-долу по това време Джейд се появи отново.

— Знаех си, че си ти — каза Док, — не че сме имали кой знае какъв контакт очи в очи. Получих бележката ти в офиса, но защо се чупи така? Можехме да се помотаем, да запалим…

— Заради онези нещастници в „Баракуда“-та, които почнаха да ни следят още от Холивуд. В смисъл можеше да са всякакви и не искахме да ти навличаме още повече неприятности на главата, та затова се направихме, че сме там заради инжекциите с B12, а като те видяхме, нещо се стреснахме, тресна ни параноята и се разкарахме.

— Надявам се, че не се опитваш да си поръчаш Сингапурски слинг — намеси се Мотела, — няма да ти мине номерът.

— Съученици сме, разказваме си спомени от бала, от часовете по геометрия, споко, Мотела.

— И къде е това училище, в Техачапи?

— Ооох — чу се откъм Лурдес.

Момичетата се изнервяха и силните питиета не помагаха особено за настроението им.

— Ще те чакам отвън — прошепна Джейд и високите й токчета я отнесоха нанякъде.

Почти пълното отсъствие на светлина вероятно беше нарочно решение, чиято цел бе да създаде атмосфера на ориенталска интрига и романтика на паркинга, но и го правеше да изглежда като местопрестъпление в очакване на поредното злодеяние. Док забеляза един файърфлайт кабрио от 56-а, който май едва-едва дишаше, сякаш се бе състезавал, за да дойде дотук, и тъкмо се чудеше как възможно най-дискретно да повдигне капака и да огледа двигателя му, когато Джейд дойде.

— Нямам много време. Тук сме на територията на Златния зъб и не е разумно за което и да е момиче да си има проблеми с тези пичове.

— Това същият Златен зъб ли е, онзи, от който пишеше да се пазя в бележката? Какво е, някаква група ли?

— Де да беше — тя направи жест, с който каза: устата ми е заключена.

— Да разбирам ли, че няма да ми кажеш повече от „пази се“?

— Не. Всъщност исках да ти кажа колко съжалявам. Страшно зле се чувствам заради това, което направих…

— А то… какво беше?

— Не съм предателка! — извика тя. — Ченгетата ни казаха, че няма да повдигат обвинения, ако те оставим на местопрестъплението, тъй като вече знаеха, че ще си там, и си казах, какво толкова, но явно съм се панирала и честно, Лари, наистина много съжалявам.

— Викай ми Док и няма проблем, Джейд, наложи им се да ме пуснат и сега само ме следят навсякъде. Ето.

Той извади кутия с цигари, тупна я върху опакото на дланта си, подаде й я, тя си взе една, запалиха.

— Оня пагон — каза тя.

— Сигурно имаш предвид Бигфут.

— Не му е чиста работата.

— Той случайно да се е отбивал в студиото ви?

— От време на време, и то не както правят ченгетата — в смисъл не е очаквал нищо безплатно. Ако е получавал пари отнякъде, било е направо от господин Улфман.

— Ами, не го приемай лично, но самият Бигфут ли ме качи на Буенас Ночес Експреса, или беше възложил задачата на друг?

Тя повдигна рамене.

— Това съм го изпуснала, с Бамби бяхме толкова изплашени от цялата онази бригада от бабаити, че се разкарахме възможно най-бързо.

— А всичките онези нацита от затвора, които е трябвало да пазят гърба на Мики?

— Бяха плъзнали навсякъде, после изведнъж изчезнаха. Жалко. Бяхме се превърнали в нещо като Пи Екс31 за тях, даже се бяхме научили да ги различаваме един от друг.

— И до един се изпариха? Това преди или след началото на купона?

— Преди. Като при набег, ако ме разбираш — всеки знае кога ще се случи. Разкараха се и остана само Глен, той беше единственият, който… — млъкна, все едно се опитваше да си спомни точната дума — … остана. — Хвърли цигарата си на асфалта и я смачка с острия връх на обувката си. — Виж сега… един човек иска да говори с теб.

— Искаш да кажеш, че трябва да се махна оттук много бързо.

— Не, той мисли, че можете да си помогнете един на друг. Ново лице е, дори името му не знам, знам само, че е загазил.

Тя се прибра обратно вътре.

От крайбрежните мъгли, в които тази част от града нерядко тънеше, изникна нова фигура. Док не беше от най-плашливите, но в този момент му се прииска да не беше оставал тук. Разпозна типа от полароида, който му бе дала Хоуп. Кой Харлинджън, току-що завърнал се от следващия свят, където смъртта заедно с другите странични ефекти беше унищожила всички останки от усета за стил на тенор-саксофониста след свръхдозата и в резултат на това той сега носеше бояджийски гащеризон, розова петдесетарска риза с копчета, тясна, черна плетена вратовръзка и древни каубойски ботуши.

— Здрасти, Кой.

— Бих дошъл до офиса ти, човече, но си рекох, че там може да ме засече някое неприятелско око.

На Док му бе нужна слухова тръба, защото на фона на всичките сирени и сигнали от пристанището Кой говореше с почти недоловим наркомански шепот.

— Тук в безопасност ли си?

— Дай да я запалим и да се преструваме, че сме тук, за да я изпушим.