Вроден порок

— Не е нужно да ти напомням — заговори Блонди-сан със зловещо весел глас, — че става дума за Златния зъб.

— Най-добре да не ядосваме Златния зъб — съгласи се Куки.

— Кааа-рахо! — дойде значително забавената реакция на Хоакин, — Кво правят тея мацки там?

Седем

На следващата сутрин Док се обади на Санчо и го попита дали е чувал за лодка на име „Златният зъб“.

Санчо стана странно уклончив.

— Преди да съм забравил — това на пръста на Джинджър в последния епизод диамантен пръстен ли беше?

— Сигурен ли си, че не си…

— Ей, не бях на нищо, просто не се виждаше много ясно. А какво ще кажеш за милите очички, с които гледаше Скипър? Дори не знаех, че ходят.

— Това съм го пропуснал — каза Док.

— Все си мислех, че ще се вземат с Гилигън.

— Нее, нее — Търстън Хауъл III.

— Стига де. Той никога няма да се разведе с Лоуви32.

Възцари се осезаемо неловка тишина, защото и двамата осъзнаха, че целият разговор може да се приеме за кодирано обсъждане на отношенията между Шаста Фей, Мики Улфман и невероятно, но все пак — самия Док.

— Защо те питам за тази лодка — заговори най-накрая Док. — Ами, защото…

— Окей, виж сега — прекъсна го Санчо, — ти нали знаеш за яхтеното пристанище в Сан Педро? Там има едно рибно ресторантче, казва се „Кофел-нагел“, дай да се видим там за обяд. Ще ти разкажа, каквото мога.

Съдейки по миризмата, която го удари, щом прекрачи прага, Док не би сложил „Кофел-нагел“ сред здравословно ориентираните заведения за морска храна. Клиентелата, от друга страна, не се поддаваше толкова лесно на анализ.

— Не са точно новобогаташи — опита се да обясни Санчо, — по-скоро са новозадлъжнели. Всичко, което притежават, включително яхтите им, е купено с кредитни карти от институции по места като Южна Дакота, където кандидатстваш, като попълваш задната страна на кутийка кибрит. — Проправиха си път през яхтсмените, разположили се на маси, направени от капаци на люкове, обработени с „Варатан“, и стигнаха до сепаре до единия от прозорците в дъното с изглед към водата. — Кофелът е мястото, на което водя най-специалните си клиенти, а и мисля, че гледката ще ти хареса.

Док погледна през прозореца.

— Това, което си мисля, ли е?

На врата на Санчо висеше допотопен далекоглед от Втората световна. Той го свали и го подаде на Док.

— Запознай се с шхуната „Златният зъб“ от Шарлот Амали.

— Къде е това?

— Вирджинските острови.

— Бермудският триъгълник?

— Близо до него.

— Солиден съд.

Док огледа елегантните изчистени, но и някак — как по-точно да ги определим? — нечовешки черти на „Златният зъб“, видя, че всичко блести някак нарочно, че антените и обтекателите на РЛС са повече от нужния на една лодка брой, че никъде не се вее националният флаг на която и да било държава, че откритата палуба е покрита с тиково дърво или може би махагон и вероятно не е предназначена за разпускане с въдица и бира в ръка.

— Има навика да се появява без предупреждение в средата на нощта — каза Санчо, — без светлини, без радиотрафик. Случвало се е местни изтънчени персони, убедени, че визитите на яхтата са свързани с наркотиците, да се мотаят с надежда около нея в продължение на ден-два, след което обаче се отказвали и си тръгвали, мърморейки нещо за „заплаха“. От кого, никога не ставало ясно. Началникът на пристанището бил станал топка от нерви, сякаш някой го принуждавал да се откаже от всички такси за временно отбиващите се съдове, и всеки път, когато радиоприемникът се включвал, скачал стреснато.

— И коя голяма мафиотска риба притежава това нещо? — на Док му се стори уместно да попита.

— В интерес на истината, обмисляхме да наемем теб да разбереш.

— Мен?

— Не се стигна до окончателно решение.

— Мислех, че вие ги умеете тия неща, Санч.

От години Санчо следеше внимателно яхтменската общност на Южна Калифорния и нейните съдове и в началото изпитваше неизбежната класова омраза, която плаващите красавици пораждаха у всички със средни доходи, но отношението му след известно време еволюира до фантазии за това как навлиза в тези среди с някой друг, може би Док, и с лодка, може би някой малък платноход клас „Снайп“ или поне „Лидо“.