Вроден порок

Азиатска индика, силно ароматна. Док се подготви за стабилно напушване, но вместо това се озова в периметър от яснота, който бе труден за напускане. Огънчето в края на джойнта се губеше в мъглата и цветът му непрекъснато се менеше от оранжев на наситенорозов и обратно.

— Водя се мъртъв — каза Кой.

— Но се носи слух, че не си.

— Не е кой знае каква новина. Да съм мъртъв е част от работния ми профил. Това правя.

— За хората от клуба ли работиш?

— Не знам. Може би. Най-малкото тук идвам да си взема чека.

— Къде си отседнал?

— В къща в каньона Топанга. На една група, за която свирех — „Бордс“. Но никой от тях не знае, че това съм аз.

— Как е възможно?

— Дори когато бях жив, не знаеха, че съм аз. „Саксофонистът“, или иначе казано — сесийният музикант. Освен това в последните години се смени доста народ, в смисъл членовете на „Бордс“, с които свирех, вече ги няма, имат си други групи. Най-много един-двама от стария състав да са останали и всички страдат или май са благословени с тежка тревоманска памет.

— Говори се, че си гушнал букета след лош хероин. Още ли се боцкаш?

— Не. Господи. Не, вече съм чист. Бях на едно място близо до… — последва дълго мълчание и взиране в пространството, докато Кой се чудеше дали не е казал прекалено много и как да разбере какво още знае Док. — Всъщност ще съм ти благодарен, ако…

— Няма проблем — каза Док, — и без това не те чувам добре, как бих могъл да говоря за това, което не чувам?

— Факт. Исках да те видя за нещо.

На Док му се стори, че долавя някаква особена нотка в гласа на Кой… не точно обвинителна, но при все това включваща Док в общата картинка на голямата несправедливост.

Док погледна към непостоянно видимото лице на Кой, капчиците кондензирана мъгла по брадата му блестяха на светлините от клуб „Азиатик“ като милион отделни ореола във всички цветове на спектъра, и осъзна, че независимо от това кой на кого би могъл да помогне в цялата тази ситуация, към Кой трябваше да се подходи по-леко.

— Извинявай, човече. С какво мога да ти помогна?

— Не е нещо сложно. Просто се чудех дали би могъл да провериш едни хора. Жена и малко момиче. Да видиш дали са добре. Нищо повече. Без да им казваш за мен.

— Къде живеят?

— Торънс.

Той му подаде лист с адреса на Хоуп и Аметист.

— Това е съвсем близо, може даже да не ти искам пари за пътни.

— Даже не е нужно да говориш с тях, само виж дали още живеят там, какви коли са паркирани пред къщата, кой влиза, кой излиза, има ли полицаи в картинката, всякакви подробности, които ти се сторят интересни.

— Разбрано.

— Не мога да ти платя сега.

— Когато можеш. Когато и да е. Освен ако не си от онези, които вярват, че информацията е пари… ако е така, може ли да ти задам…

— Като имаш предвид, че или не знам, или ще се простя със задника си, ако ти кажа, питай.

— Да си чувал за Златния зъб?

— Разбира се. — Това колебание ли беше? Каква пауза може да се счита за прекалено дълга? — Лодка е.

— Уу-жасно интересно — Док повече го изпя, отколкото изговори, както правят калифорнийците, когато искат да покажат, че нещо изобщо не е интересно. Откога хората трябваше да се пазят от лодки?

— Сериозно. Голяма шхуна, май така я бяха описали. Внася и изнася разни работи от страната, но никой няма желание да говори какви точно. Русият японец с другарчето здравеняка — той ще знае.

— Защото?

Вместо да отговори, Кой кимна мрачно в посока зад рамото на Док, отвъд паркинга, към улицата покрай основния канал и пристанището. Док се обърна и му се стори, че вижда как там се движи нещо бяло. Но в прииждащата мъгла всичко изглеждаше нереално. Когато стигна до улицата, вече нямаше нищо за гледане.

— Тя беше — каза Кой.

— Откъде знаеш?

— Видях я да влиза в пристанището. Пристигнахме по горе-долу едно и също време.

— Не знам какво видях.

— И аз. Да ти кажа, изобщо не искам и да знам.

Док се върна в клуба, където светлините май бяха минали в по-ултравиолетов режим, защото папагалите на ризата му се размърдаха, запърхаха, започнаха да крякат и може би дори да говорят, макар че това можеше да е и от тревата. Междувременно, Лурдес и Мотела бяха започнали да се държат съвсем лошо и бяха решили да си организират бой по двойки с две от момичетата на местните гангстери, като за тази цел сервитьорите и сервитьорките, оттеглили се на полувидими позиции, бяха разместили няколко маси и освободили пространство, а клиентите подвикваха окуражаващо. Имаше разкъсани дрехи, развалени прически, разголена кожа, редица хватки и изплъзвания със сексуален подтекст — обичайното очарование на женската борба. Куки и Хоакин бяха още улисани в разговора с Блонди-сан. Здравенякът Ивао беше зает да гледа момичетата. Док се приближи така, че да може да чува.

— Току-що имах конферентна връзка чрез сателит с партньорите — казваше Блонди-сан — и най-добрата оферта е три на парче.

— Май ще се върна в армията — измърмори Хоакин. — Там само от бонусите ще изкарам повече, отколкото от това.

— Нещо се е разчувствал — обади се Куки. — Приемаме.

— Ти приемаш, ѐсе, аз — не.