Вторият гроб отляво

— Сигурно съм имал сътресение. Не можех да се съсредоточа. В един миг говорех с нея, а в следващия умирах в багажника й. Тя ме удари отново, но този път с тухла.

— Какво, по дяволите, й каза? — попитах го, без да се интересувам от впечатлението, което създавах.

Изпълнените му с горчивина очи отново се насочиха към мен.

— Казах й, че съм полицай и е задържана.

— Мили боже — отвърнах, вече смаяна до крайност. — Сериозно ли говориш? Бил си полицай? Под прикритие ли?

Той кимна, а госпожица Лайдел изстена и покри уста с двете си ръце.

— Не, не знаех, че е полицай. Мислех, че е някакъв откачен бездомник. Той… беше мърляв. Мислех, че лъже, за да ми измъкне пари. Нали ги знаете какви са. — Тя изпадна в паника. При други обстоятелства би било забавно. — Вие не сте ченгета — заяви ни тя. — Нищо не можете да ми направите.

Точно тогава чичо Боб паркира колата си пред къщата й с изсвирване на спирачките, следван от две патрулни коли с мигащи светлини. Това, че подбра точно момента, ме впечатли, но също така и обърка.

— Не — отговорих, неспособна да прикрия удивлението в гласа си, — но той е ченге. — Извих палец през рамо, сочейки Чибо, известен още като Мъж под пара. Той вървеше целеустремено към нас. Като на мисия. Или заради хемороидите. Или и по двете причини.

— Кари Лайдел? — попита той, докато приближаваше.

Тя кимна разсеяно, а вероятно пред погледа й преминаваше целият й живот.

— Арестувана сте за убийството на полицай Зики Бранд. Имате ли нещо в джобовете си? — попита точно преди да я завърти, за да й сложи белезници.

Един униформен започна да й чете правата, а Лайдел се разплака:

— Не знаех, че е полицай! — произнесе между риданията си. — Мислех, че лъже.

Когато униформеният я отведе, Чибо се обърна към мен с мрачно изражение.

— Полицай Бранд е в неизвестност от три години. Никой не знаеше какво му се е случило. Разследваше наркомрежа, използвала бездомници да пласират за тях.

— Но откъде знаеше? — попитах, все така изумена.

— Суопс ми каза какво разследваш, случай, който си му прехвърлила, докато се предполага, че той те наблюдава.

Намръщих се на Гарет.

— За теб няма ли нищо свято?

Той вдигна рамене.

— Предполагам, че си се погрижил за малкия ни проблем — обърна се Чибо към него.

— Имам един служител по-малко, но ще се справя — отговори Гарет, говорейки за служителя, който трябваше да ме държи под око в нощта на нападението.

— Я почакай — казах и вдигнах ръка. — Откъде знаеше, че Кари Лайдел е убила твоя човек?

Чичо Боб се доближи по-плътно до мен, за да не го чуе никой друг.

— Когато Суопс ми каза за твоя мъртвец в багажника на белия таурус на Куки, си спомних, че докато разследвахме неговото изчезване, на един запис, иззет от местен магазин, видяхме нещо приличащо на прегазване. Но качеството беше лошо, а и почти всичко случило се беше станало извън обсега на камерата, така че не можехме да възстановим събитията. Гледахме записа отново и решихме, че именно нашият човек излиза от въпросния магазин, а също така открихме регистрационния номер на тази жена.

Чибо се протегна и стисна здраво ръката на Гарет.

— Дора работа — каза, преди да стисне и тази на Куки. — Чудесна работа. Съжалявам за колата ти. Няма да я държим дълго.

Куки се втренчи в него, все още неспособна да продума.

После той се обърна към мен.

— Приятели ли сме отново?

— Не, дори да си последното ченге герой на Земята, страдащо от хемороиди.

Той се смръщи.

— Нямам хемороиди. — После се наведе и ме целуна по бузата въпреки всичко. — Този човек значеше много за мен, мила. Благодаря ти.

Чичо Боб се втурна към колата си, а Куки продължаваше да стои със зяпнала уста.

— Това наистина ли се случва? Направо е неочаквано. Мислех, че детските учителки са добри.

— Ако се задържим в бизнеса достатъчно дълго, вероятно ще установим, че всяка професия си има своите гнили ябълки. — Ухилих се и я сръчках с лакът. — Схващаш ли? Учителки? Ябълки?

Куки ме потупа по рамото и ми хвърли бегъл поглед, а после се отправи към Мизъри.

— Задължена съм ти — извиках след нея, а после се обърнах към Мъртвеца от багажника, добре де, към полицай Бранд. — Значи не си луд?

По лицето му плъзна палава греховна усмивка и изведнъж стана хубав. Искам да кажа, косата му беше все така сплъстена, но какви очи само.

— Ами душовете? — попитах почти със страх.

Усмивката му стана още по-широка и аз бях разкъсана между гняв и възхищение. Досега никога не бях прекарвана така от мъртвец.

— Можеш да преминеш през мен — заявих, като продължавах да спазвам добро поведение.

— Мога ли? — Проявяваше сарказъм. Вече знаеше, че може да го направи. Пристъпи към мен. — Може ли първо да те целуна?

— Не.

С тих смях той обгърна кръста ми и ме придърпа към себе си, а после наклони глава. Въздъхнах леко, докато устните му докосваха моите. После той изчезна.