Вторият гроб отляво

Когато хората преминават през мен, мога да почувствам топлината им, да видя най-скъпите им спомени и да помириша аурата им. След като си тръгна, подръпнах яката си, за да усетя аромата му още веднъж. Представляваше комбинация от захарен памук и сандалово дърво. Вдишах дълбоко с надеждата никога да не го забравя. Когато е бил на дванайсет рискувал живота си, за да спаси съседското момче от зло куче, в резултат на което си спечелил двайсет и седем шева. Това, че и той и другото момче бяха оцелели, можеше да се определи като истинско чудо. Но точно това е искал да прави винаги. Да помага на хората. Да спасява света. После се появила пияна детска учителка на име Кари Лайдел, за да отнеме на света един наистина добър човек.

След това се почувствал изгубен. Изгубил себе си и самоличността си. Докато Куки не отворила багажника си и светлината ми не го открила лежащ в объркване и мрак. Според неговите собствени спомени светлината ми го върнала обратно. Може би жътварят на души имаше повече съдържание, отколкото аз вярвах. Определено дължах на Куки „Маргарита“.

— Често ли целуваш мъртъвци? — попита Гарет.

Бях забравила за присъствието му.

— Не го целунах — отвърнах отбранително. — Той премина през мен.

— Да, добре — побутна ме с рамо той. — Напомни ми като умра, да премина през теб.

Глава 14

„Някои момичето носят Прада. Други носят пистолет Глок 17 полуавтоматичен, с индикатор за патроните и покритие на дръжката, предотвратяващо хлъзгане.“

Надпис на тениска

За кратък и блажен момент почти бях забравила, че Рейес може да е мъртъв и че е възможно вече никога да не го видя. В мига, когато се качих в Мизъри и потеглих към къщи, отново бях обгърната от тъга. Съсредоточих се върху това да дишам и да изпреварвам всяка възможна кола само защото можех да го направя. Върнахме се обратно в офиса след шест часа. Не си направих труда да отида при баща ми. Бяха го изписали от болницата и сега си беше вкъщи, което означаваше досадно шофиране до Хайтс, а на почивката, получена от четирите часа неспокоен сън предната нощ, действието й изтече някъде около обед. Реших да го видя на другия ден. След продължителен нощен сън.

Куки щеше да поработи още малко и проверяваше съобщенията, когато си тръгнах. Чибо беше оставил едно с обяснения къде се намира колата й и продължаваше да настоява за показанията ми. Вече не му ли дадох показания? На този човек все не му беше достатъчно.

— Ще успееш ли да стигнеш до вкъщи? — попита Куки, скептично намръщена.

— Не изглеждам ли способна да се добера до дома си?

— Истината ли?

— Ще стигна до вкъщи — обещах с усмивка.

— Добре. Какво ще кажеш за тази мадам Невен?

Поклатих глава с недоумение.

— Откъде, за бога, го измисли това със сина на Сатаната?

— Ще ми се да знаех. Направих ти фалшив имейл адрес и й писах. Трябва да го проверяваш от време на време. — Тя ми подаде, парче хартия с потребителското име и паролата. Лицето й смекчи изражението си. — Той е добре, Чарли. Сигурна съм в това.

Дори беглата мисъл за Рейес изцеждаше всяка глътка въздух от дробовете ми. Реших да сменя темата, преди да посинея поради липса на кислород. Синьото не ми подхождаше особено.

— Мадам Невен е луда, а за Мими мисля, че се укрива.

Тя се съгласи с усмивка.

— И аз съм на това мнение. И по двата въпроса. Смятам, че Мими е знаела какво се случва и се е покрила умишлено.

— Ще я намерим. — След като кимнах многообещаващо, поех към дома си, където ме очакваха купа със зърнена закуска и душ. Горещ душ сега, когато Мъртвеца от багажника беше преминал. Мръсникът му с мръсник.

Едва си спомнях как съм се озовала в леглото, когато бях събудена от познат допир, пробягал по кожата ми. Топлина. Електричество. Отворих очи и видях господин Рейес Алегзандър Фароу, който седеше на пода под прозореца. Наблюдаваше ме.

Беше нематериален и затова, въпреки че тъмнината поглъщаше останалите предмети в стаята, всяка линия от тялото му беше видима. Всяка от тях съблазняваше и примамваше очите ми също като хипнотизиращите вълни на океана. Аз ги следвах, плъзгах се по равнините и се спусках в долините.

Обърнах се с лице към него и се сгуших в гънките на юргана си.

— Мъртъв ли си? — попитах с немощно подобие на истинския си глас.

— Има ли значение? — върна ми топката той, избягвайки въпроса.

Позата му беше същата като тази на черно-бялата снимка, която преследвачката му Илейн Оук притежаваше — единият крак свит в коляното, ръка върху него, глава опряна на стената отзад. Силата на взора му ме държеше в плен. Беше ми трудно дори да дишам под тежестта му. Не исках нищо друго, освен да отида до него, да проследя всеки сантиметър от тялото му. Но не смеех.

Като че ли наясно за точния миг, в който реших да не се доближавам до него, той се усмихна и наклони глава.

— Малката жътварка — произнесе с глас като карамел, така нежен, сладък и изкусителен, че устата ми се напълни със слюнка. — Можех да те наблюдавам с часове.